Деветнадесета глава
Изборът на Уолфгар
Не беше мъртъв! Следвайки указанията на Донбаго, който най-сетне се бе съвзел от падането, Кати-Бри и Риджис откриха тялото на брат му, захвърлено в близките храсталаци. Главата му беше обляна в кръв и сякаш щеше да се пръсне от болка. Приятелите го превързаха, ала за всички беше очевидно, че зашеметеният, лошо ранен мъж има нужда от лечител и то колкото се може по-скоро.
— Жив е! — Кати-Бри побърза да успокои Донбаго, докато помагаше на Риджис да облегнат Йедит на стената на кулата.
Донбаго не можа да сдържи сълзите си:
— Благодаря ви! — не спираше да повтаря той. — Които и да сте, благодаря ви, задето спасихте брат ми и мен!
— Вътре има още един оцелял — показа се на прага Бруенор. — А, събуди ли се вече? — обърна се той към Донбаго, който кимна благодарно. — Един от полулюдоедите също е жив — добави джуджето. — Истинско грозилище.
— Трябва ни лечител и то колкото се може по-скоро — обясни Кати-Бри и кимна към Йедит, когото двамата с Риджис тъкмо бяха облегнали на стената до брат му.
— Окни — рече Донбаго. — Трябва да отидем в Окни.
Дризт, който тъкмо излизаше от кулата, съвсем ясно го чу и хвърли многозначителен поглед на Кати-Бри — името им бе добре познато от разказа на Дели Кърти за това как Уолфгар се бе сдобил с малката Колсон.
— Колко далеч е Окни? — попита той.
Донбаго се обърна към него и пребледня, сякаш всеки миг щеше да припадне.
— Често му се случва да предизвика подобна реакция — намеси се Риджис и успокоително потупа войника по рамото. — Няма да ти се разсърди.
— Мрачен елф? — ахна Донбаго, мъчейки се да погледне към Риджис, ала просто не можеше да откъсне поглед от Дризт.
— Но добър — обясни Риджис. — Много скоро ще започнеш да го харесваш.
— Ха! Елфът си е елф — изсумтя Бруенор.
— Прощавай, добри ми елфе — заекна Донбаго, който очевидно не знаеше какво да мисли — непознатите току-що бяха спасили него и брат му от сигурна смърт, но как да забрави всичко, което някога бе чувал за злите мрачни елфи?
— Няма защо да ми се извиняваш — отвърна Дризт. — Но ще съм ти благодарен, ако отговориш на въпроса ми.
Донбаго помисли няколко секунди, после кимна.
— Ако времето се задържи, ще ни отнеме два-три дни — обясни той.
— Два-три дни и ако не се задържи — рече Бруенор. — Много добре. Имаме двамина души, които да носим и един полулюдоед, когото да влачим за колана!
— Мисля, че може и сам да ходи — отбеляза Дризт. — Малко е тежичък, за да го влачим.
Елфът стъкми две носилки от одеяла и клони и не след дълго малката групичка бе на път. Оказа се, че пленникът не е тежко ранен, което беше добре дошло — за Бруенор не представляваше никакъв проблем да тегли носилката с Йедит след себе си, но с раненото си рамо, Дризт просто не бе в състояние да стори същото с другата носилка. Вместо това накараха полулюдоеда да го стори, а Кати-Бри вървеше зад него с Таулмарил в ръка и стрела в тетивата.
Хубавото време се задържа и въпреки умората и раните си, те напредваха бързо и достигнаха покрайнините на Окни след по-малко от три дни.
* * *
Уолфгар запримигва, когато пъстроцветните мехурчета изчезнаха, пръсвайки се със звучен пукот. Никога не бе обичал (нито пък разбирал) магиите и сега му трябваше известно време, докато се ориентира в новата обстановка. Вече не беше в Града на бездънните води, това поне беше сигурно. Всичко; се изясни, когато пред погледа му изникна необикновена постройка — кула, издигната под формата на дърво. Това наистина беше Лускан, точно както Робилард беше обещал.
— Виждам, че все още те глождят съмнения — кисело отбеляза магьосникът. — Мислех, че и двамата се съгласихме…
— Ти се съгласи — прекъсна го Уолфгар. — Сам със себе си.
— Значи не смяташ, че това е правилният път? — невярващо попита Робилард. — Предпочиташ да си бе останал в компанията на Дели Кърти на сигурно място в онази ковачница?
Тези думи здравата жегнаха варварина, ала не снизходителният тон го изпълни с желание да удуши кльощавия магьосник. Той дори не погледна към Робилард, защото се боеше, че няма да успее да се сдържи и просто ще го заплюе в лицето. Не се боеше да се спречка с опасния магьосник, не и когато беше толкова близо до него, но пък ако го прекършеше надве, след това щеше да му се наложи да измине пеша дългите мили до Града на бездънните води.
— Нямам намерение отново да споря с теб, Уолфгар от Долината на мразовития вятър — отсече Робилард. — Или Уолфгар от Града на бездънните води, или Уолфгар откъдето и да смяташ, че ти е мястото. Вече сторих повече, отколкото заслужаваш и много повече, отколкото бих направил за такъв като теб. Днес трябва да съм в особено щедро благоразположение.
Уолфгар се свъси насреща му, ала това само накара магьосника да се изсмее с глас.
— Намираш се в центъра на града — обясни Робилард. — Пътят към Града на бездънните води, Дели и живота ти като ковач започва отвъд южната порта. Онзи, който води към приятелите и истинския ти дом (поне според мен), лежи отвъд северната порта. Подозирам, че първият ще ти се види много по-лесен, сине на Беорнегар.
Уолфгар не отговори, нито срещна изпитателния му поглед — отлично знаеше кой бе правилният път според Робилард.
— Винаги съм смятал за страхливци онези, които избират лесния път, макар да знаят, че дългът им повелява да поемат по трудния — отбеляза магьосникът. — Не мислиш ли и ти така?
— Не е толкова просто, колкото си мислиш — тихо отвърна Уолфгар.
— Най-вероятно е много по-сложно, отколкото изобщо мога да си представя — рече Робилард и за първи път в гласа му се промъкнаха съчувствени нотки. — Не знам нищо за онова, което е трябвало да понесеш, нищо за болката, съкрушила сърцето ти. Ала знам кой беше и кой си сега и вярвам, че и най-мрачният път, дори ако води към сигурна смърт, е за предпочитане пред лъжливата сигурност на светлика, хвърлян от ковашкия огън.
След миг мълчание, Робилард продължи:
— Е, това са двете възможности, между които трябва да избираш. На добър час, по който и път да поемеш!
(adsbygoogle = window.adsbygoogle || []).push({});
