Двадесета глава
Пропъдени
Обитателите на Севера мислеха, че познават добре свирепия нрав на зимата, ала в действителност само онзи, който бе бродил из тундрата в Долината на мразовития вятър, или пък бе навлизал в проходите на Гръбнака на света по време на някоя снежна буря, наистина бе в състояние да оцени по достойнство страховитата сила на природата.
Точно такава буря връхлетя четиримата приятели, докато прекосяваха един проход югоизточно от Окни.
Мощни, ледени вихри ги брулеха и ги караха да се привеждат почти одве, за да не бъдат съборени, снегът ги връхлиташе с яростен напор. Вятърът непрекъснато менеше посоката си из тесните урви и не само, че не им позволяваше да си изберат път, който поне малко да ги предпази, ами и виелицата винаги се обръщаше срещу тях и хвърляше сняг в лицата им. Те неведнъж се опитаха да измислят някакъв план и всеки път трябваше да крещят с пълно гърло, долепили уста до ухото на онзи, с когото решаваха да го споделят.
Най-сетне се отказаха, разбрали, че ще си отдъхнат от бурята единствено ако щастието им се усмихне — трябваше им пещера или поне някакво подобие на подслон, което поне малко да ги предпази от свирепите вихри.
Дризт се приведе ниско и постави ониксовата статуетка на затрупаната със сняг пътека. Повика Гуенивар със същата настойчивост, с която би го сторил, ако им предстоеше люта битка. След това отстъпи назад (но не прекалено далеч) и загледа как сивата мъгла постепенно се завихря във формата на огромна котка. Когато миг по-късно пантерата се материализира пред него, той се наведе, за да й обясни какво иска, и тя се хвърли напред, претърсвайки скалните стени и многобройните странични проходи, които тръгваха от главния път.
Дризт също не остана на мястото си, а пое след нея, за да види дали пък той няма да открие нещо. Останалите трима се скупчиха един до друг, за да се предпазят както от бурята, така и от всяка друга опасност, която можеше да се спотайва наоколо. Именно това ги спаси от сигурна катастрофа малко по-късно, когато поредният порив на вятъра набра особено голяма мощ и събори Кати-Бри на едно коляно, а горкия полуръст направо отвя назад. Той тупна по гръб и се затъркаля, борейки се да се изправи или поне да намери нещо, за което да се залови.
Бруенор, който не можеше да бъде съборен толкова лесно, сграбчи Кати-Бри за лакътя и й помогна да стане, а след това я побутна към Риджис. Младата жена реагира инстинктивно и се хвърли по корем, като в същото време откачи Таулмарил от рамото си и го протегна към хлъзгащия се все по-надалеч полуръст.
Риджис успя да улови крайчеца на лъка миг преди да се претърколи през ръба на пътеката, падане, което щеше да го запрати стотици метри надолу и най-вероятно щеше да предизвика мощна лавина. На Кати-Бри й трябваха само няколко минути, докато го изтегли обратно при тях, ала дори и за толкова кратко време Риджис се покри със сняг и цял затрепери.
— Не можем да останем тук! — викна тя на Бруенор. — Бурята ще ни довърши!
— Елфът ще открие нещичко! — изкрещя джуджето в отговор. — Или той, или оназ’ негова котка!
Кати-Бри кимна. Риджис се опита да стори същото, но вместо това само се разтрепери още по-силно. И тримата знаеха, че времето им изтича. И тримата знаеха, че единственото, което им остава, е надеждата Дризт и Гуенивар да открият място, където да се подслонят.
И то възможно най-скоро.
* * *
Ревът на Гуенивар бе най-прекрасният звук, който Дризт бе чувал от дълго време насам. Той се взря през гъстата бяла пелена и видя пантерата да стои върху един оголен от вятъра зъбер, с присвити уши и муцуна, побеляла от сняг.
Къде подскачайки, къде пързаляйки се, той пое към нея, като гледаше да върви така, че силният вятър да е зад него.
— Какво откри? — попита той, когато стигна до зъбера.
Гуенивар изрева повторно и пое по една странична пътека, полузатрупана от сняг. Дризт я последва и само след стотина метра забеляза сравнително голям заслон, образуван от една от скалните стени. Той кимна одобрително — тук наистина щяха да успеят да се предпазят донякъде от вятъра. Ала Гуенивар го побутна и като изръмжа гърлено, продължи напред, към тънещото в мрак дъно на заслона. Дризт направи няколко крачки натам и видя, че пантерата не откъсва очи от сравнително голяма пукнатина в каменната стена.
Елфът се приближи с обичайната си мека стъпка, коленичи пред пукнатината и надзърна вътре. За негова радост, от другата страна имаше нещо подобно на пещера или проход в скалата. Без да губи нито миг (в този момент приятелите му бяха навън, изоставени на милостта на виелицата!), той провря първо главата, а после и останалата част от тялото си през отвора в стената и се приземи върху неголяма каменна площадка.
Намираше се в просторна пещера, пълна с издатини по стените и големи скални блокове. Подът бе предимно глинен и когато настрои зрението си към онази част на спектъра, която обитателите на Подземния мрак използваха, той забеляза малка купчинка пепел — останки от наскоро угасен огън.
Пещерата беше обитавана, което не бе никак чудно, не по тези места и в това време.
Миг по-късно видя и самите обитатели да се придвижват из сенките край отсрещната стена — благодарение на топлината, която телата им излъчваха, Дризт можеше да ги различи съвсем ясно. Веднага разбра, че са гоблини, а не му бе никак трудно да се досети, че няма да са малко, не и в такава удобна бърлога.
Поколеба се дали да не се върне обратно, да доведе приятелите си и заедно да завземат пещерата. С техния опит и умения, четиримата не би трябвало да срещнат особени затруднения с малобройния гоблинов отряд.
Нещо обаче го спираше и то съвсем не беше страх за приятелите му. Можеше ли с чиста съвест да постъпи по този начин? Можеше ли заедно с другарите си да нахлуе в нечий дом и най-безцеремонно да пропъди обитателите му в лютата буря? Спомни си за един друг гоблин, когото бе срещнал преди много години в една далечна земя. Онзи гоблин не беше зъл. Не беше ли възможно обитателите на тази пещера, толкова нависоко в почти непроходимата планина, никога да не са се натъквали на хора, елфи, джуджета, или която и да било от добрите раси? И в такъв случай, имаха ли Дризт и останалите право да ги нападат и то само за да им отнемат дома?
— Добра среща! — обади се той на езика на гоблините, който бе научил в Мензоберанзан.
(adsbygoogle = window.adsbygoogle || []).push({});
