Двадесет и седма глава
Сляпа омраза
— Смаже! Смаже! — ревеше огромният звяр, като размахваше Щитозъб.
— Прониже, прониже — подхвърли някой зад гърба му и той рязко се обърна.
— Хъ?
Елфът, на когото чудовището говореше, мина покрай него, и се закова на място, без да може да откъсне поглед от изящната, тъмнокожа фигура, появила се най-неочаквано в стаята.
Много бавно Дризт вдигна ръка и свали мократа риза от лицето си.
Людоедът се олюля, а очите му се разшириха, ала в този миг Дризт виждаше единствено осеяните със златисти пръски сини очи, които го пронизваха иззад тънка, черна маска. Очи, които сякаш го познаваха и в които гореше страховита омраза.
Людоедът изпелтечи още няколко несвързани думи, преди най-сетне да намери онази, която търсеше:
— Мрачен!
— Враг! — добави елфът с маската. — Смажи го!
Дризт дори не посегна към ятаганите си, а продължи да се взира в елфа, мъчейки се да си спомни къде бе виждал тези очи преди. Къде бе срещал този елф и защо той го бе обявил за враг без миг колебание, като че ли го познаваше и го очакваше?
— Дошъл е, за да ти отнеме чука, Блуг — предизвикателно подхвърли елфът и чудовището сякаш изригна.
Ревът му разтърси каменните стени, а Щитозъб, стиснат с две ръце, се стовари върху мрачния елф. Или поне така възнамеряваше людоедът — в действителност, когато той вдигна чука над себе си, оръжието закачи ниския таван и отчупи голямо парче, което удари звяра по главата.
Дризт не помръдна, нито свали настойчив поглед от лицето на непознатия елф, който все още не бе направил и крачка към него.
Блуг отново изрева и като се приведе, замахна за нов удар. Този път над него имаше достатъчно място и Щитозъб мина под тавана.
Дризт, който стоеше малко встрани от чудовището, подскочи и се претърколи през глава, като по този начин хем се озова от вътрешната страна на описваната от чука дъга, хем изведнъж скъси разстоянието между себе си и людоеда. Изправи се с вече извадени ятагани и след като нанесе няколко мълниеносни удара на противника си, се дръпна назад.
Чудовището с лекота придърпа Щитозъб към себе си само с една ръка, докато с другата се опита да сграбчи Дризт, ала той бе прекалено бърз и докато се отдалечаваше заднишком, на два пъти успя да прониже протегнатата му ръка.
Блуг изрева от болка и побърза да я дръпне, но въпреки това замахна за нов удар с Щитозъб.
Дризт се хвърли на пода, пропълзя напред и като скочи на крака, се претърколи зад масивното туловище на своя противник и заби двата ятагана в задната част на бедрото му. След това побърза да се обърне очаквайки елфа, който сега държеше меч и остра кама, всеки момент да се включи в схватката.
Той обаче само се разсмя и продължи да го гледай — Блуг смаже! — избоботи упоритото чудовище и като се обърна, се нахвърли върху Дризт.
Щитозъб изсвистя отдясно наляво, ала Дризт вече бе в стихията си. Нямаше никакво намерение да подценява противника си, не и когато Щитозъб бе у него и не след като съвсем наскоро той самият едва не беше победен от друг, по-дребен от Блуг, людоед.
Дризт избегна два поредни удара на Щитозъб и на свой ред успя да прониже ръцете на чудовището на няколко места.
Блуг замахна за трети път и Дризт отново се хвърли по очи на пода. Бойният чук се стовари върху огнището и Риджис, който все още се спотайваше в комина, стреснато изписка.
Дризт потръпна уплашено и се впусна в нова атака, ала Блуг не отстъпи, готов да понесе ужилването на двата ятагана, в замяна на разкрилата му се възможност за удар по главата на мрачния елф.
Удар, който едва не строши черепа на Дризт, пропускайки целта на милиметри.
Дризт заби двете си оръжия в тялото на людоеда и побърза да отскочи встрани, ала звярът изобщо не изглеждаше да е пострадал сериозно, макар от многобройните му рани да бликаше кръв.
Дризт не можеше да не се запита колко ли удара ще трябва да нанесе на звяра, за да го повали.
И с колко ли време разполага, преди на помощ на противника му да се притекат още чудовища.
И най-вече — кога ли елфът, който изглеждаше толкова самоуверен и спокоен, ще реши да се включи в схватката.
* * *
С името на Темпос на уста, име, което някога бе пътеводната светлина на войнския му живот, синът на Беорнегар тичаше по криволичещата пътека. Понякога от дясната му страна нямаше нищо, понякога се появяваха ниски, каменни стени. Понякога склонът вляво от него бе стръмен, почти отвесен, а после ставаше полегат и му позволяваше да огледа могилата.
Позволяваше и на стрелците, скрити между скалите над него, да се прицелят по-добре.
Ала Уолфгар не спираше. Достигна място, където пътеката престана да се изкачва и иззад завоя, отвъд който тя се разширяваше, чу людоеда, който хвърляше камъни. С безмълвна молитва към Темпос, варваринът се хвърли натам. Изрева, когато звярът го видя, и побърза да приклекне, когато той запрати по него камъка, който държеше в ръце.
Скалният къс не улучи и чудовището посегна към тежката си сопа, ала Уолфгар беше прекалено бърз, за да успее то да я вдигне навреме. В гърдите на варварина бушуваше твърде голяма ярост, твърда силен войнски плам, за да може чудовището да устои на удара му. Алебардата се заби в гърдите му със страховита сила и то политна назад, блъсна се в каменната стена и издъхвайки, се свлече на земята.
Ала още докато отскачаше, Уолфгар разбра, че и неговото положение не е за завиждане — съвсем ясно бе усетил как при удара дръжката на алебардата се пропуква. Все още не се беше разцепила напълно, ала оръжието вече не бе така здраво както преди. На всичко отгоре точно в този миг върху склона на могилата зейна дупка и от скрития дотогава тунел с рев на уста изскочи един полулюдоед, следван от дребен, грозноват мъж и рижа жена с властен вид.
Една стрела иззвънтя и отскочи от камъните до Уолфгар и той разбра, че на това прекалено открито място ще трябва да се придържа плътно до могилата.
Нахвърли се върху полулюдоеда, ала бързо спря, когато го видя да свежда глава и да се извърта на една страна, с явното намерение да се блъсне в него с все сила. В този миг Уолфгар беше безгранично щастлив, че е получил войнската си подготовка от Дризт До’Урден; че елфът го бе научил как да се отбранява с хитрост и пъргавина, вместо да понася всички вражески атаки и да отвръща със същото, с надеждата да се окаже по-издръжлив от нападателя си. Той направи крачка встрани и протегна крак, а когато чудовището мина покрай него олюлявайки се, се обърна, мушна дръжката на оръжието си под едната му ръка и натисна.
(adsbygoogle = window.adsbygoogle || []).push({});
