— Какво искате да кажете? — попита ме професорът с вледеняващ глас.
Допрях челото си с ръка и усетих, че ме беше избила пот.
— Засега въпросите задавам аз, уважаеми професоре! — помъчих се да се усмихна, но не зная дали излезе нещо. — Във всеки случай, ако някой въпрос ви затруднява наистина, вие не сте длъжен да ми отговаряте веднага. При повторния ни разговор ние ще се върнем отново на тоя въпрос. И тъй — колко време се бавихте при главния директор?
— Около половин час.
— Половин час. Добре. Ако не беше изчезнала стъкленицата с вашия новооткрит вирус, щяхте ли да започнете скоро приготвянето на генералната антигрипна ваксина?
— Може би.
— Колко време ще ви е необходимо, за да създадете отново тоя вирус?
— Колкото време ще изтече от днешната дата до възкресението на мъртвите, толкова ще ми трябва! — отговори професорът и дали тъй ми се стори, но почувствувах, че се усмихва някак си невесело. — Нито един ден по-малко! — допълни той.
— Радвам се, че имате настроение за шеги — казах аз.
Професорът не отговори.
Изпратих го да поседи в коридора и повиках помощника му.
— На това място ли беше стъкленицата през вчерашния следобед?
— Професорът неизменно я поставя на това място. Мястото й е означено на етикета със сигнатурни знаци.
— Вие седите точно срещу стъкленицата. Някой да я е местил, макар и временно?
— Никой.
— Дори професорът?
— И той дохожда при нея, за да си взима проби, както правят впрочем всички.
— Колко пъти напускахте мястото си през вчерашния следобед?
— Два пъти.
— Слизахте ли на по-долните етажи?
— Не.
— Като сте напускали два пъти залата, на какво основание твърдите, че стъкленицата не е изобщо помествана от определеното й място? Нали не сте били тук и не знаете какво е ставало във ваше отсъствие?
— Никой не е помествал стъкленицата и никому не е минавало наум да я мести.
— Понеже сте участвували в запечатването на вратата с червен восък, вие сте стояли непосредствено на входа. Когато професорът се сети, че не е заключил стъкленицата, и влезе в залата, за да я заключи, вие видяхте ли я на обичайното й място?
— Така я видях отпред си, както сега виждам вас!
— Как си обяснявате изчезването на истинската стъкленица и подменянето й с фалшива?
— Някой се е вмъкнал в отделението, отключил е касата с подправени ключове, взел е истинската стъкленица, а на мястото й е оставил фалшива.
— Тази сутрин вие сте заварили входната врата на отделението заключена и печатът от червен восък — непокътнат. Как е могло въпросното лице да влезе в залата, без да строши печата?
— Много просто — изляло е нов печат. Това е работа за две, три минути.
— При положение, че има милиционерски обход по стълбите и по етажите?
— Издебнало е подходящ момент. Пък и вие да не си мислите, че тия обходи са кой знае колко редовни? Особено през нощта!
— Вие сте помощник на професора, затова ще ви задам един дискретен въпрос. Защо професорът не е дал на всеки от вас по малко от своите вируси, та всеки да си има своя стъкленичка, от която да взима проби?
— От съображения за сигурност. Вирусът е страшен, изпусне ли се контролът над него, бедите стават неминуеми. По-лесно е да се контролира една стъкленица, отколкото пет.
— Освен професора кой друг упражняваше контрол над стъкленицата? Кой бдеше тя да не се изнася навън, да не се мести?
— Аз, разбира се, в качеството си на помощник! Аз упражнявах контрол. Макар че никому не е минавал през главата такъв абсурд — да мести стъкленицата или да я изнася навън!
— Убедихте ме! — засмях се аз. И го посъветвах да си намери по-удобно място в коридора и да спи.
Същите въпроси зададох и на Недьо Недев. Той ми отговори дори още по-тъпо.
Докато разпитвах Недьо Недев, пристигна бележка от Баласчев. Професорът е престоял при главния директор около десет минути. Десет минути! А когато аз го запитах, той ми отговори, че се бавил половин час! Явява се разлика от двадесет минути. Къде е бил професорът през тия двадесет минути?
Лаборантката.
— Имате ли впечатление, другарко Спасова, че през вчерашния следобед стъкленицата не е била премествана от определеното й място?
— Ние сме толкова улисани в текущата работа, че мъчно бихме могли да забележим своевременно дали нещо се премества, изнася или донася. Това важи особено много за мен, тъй като моят кът, както виждате, е отделен от залата с тия няколко високи шкафа.
— Какво мислите за подменянето на стъкленицата?
— Когато вчера вечерта професорът каза, че е забравил да заключи стъкленицата Найден Кирилков се провикна: „Това е лоша поличба!“
— Тоест какво? — недоумявах аз.
— Как „какво“? Това провикване на Найден Кирилков показва, че той е предчувствувал кражбата. За какви поличби ще се провиква, ако не е предчувствувал нещо?
— А-ха! — казах аз и замълчах. — Интересно!
— Много интересно, нали? Освен това, Найден Кирилков често намеква, че професорът е измъкнал вируса, с извинение, от задното черво на дявола. Тоест иска да каже, че при изнамирането или, по-точно, при сътворяването на вируса професорът се е ползувал от помощта на дявола.
— Чакайте — казах аз. — Какво общо има задното черво с поличбата?
— Как „какво“? Найден Кирилков иска да каже, че е в течение на професорския експеримент, че му е близка работата на професора и затова „чувствува“, когато нещо грози професора. Той каза, че вижда „поличба“, и ето че наистина стана нещо.
— Хм! — казах аз. — Това момиче, ако не е смахнато, говори умни неща. И на мен Найден Кирилков още при първо виждане ми се видя съмнителен. Мъчеше се да изглежда шегобиец. Защо?
Обещах на лаборантката, че ще се погрижа да не спи в съседство с Найден Кирилков, а сетне извиках шегобиеца.
— Имате ли впечатление дали през вчерашния следобед стъкленицата е била местена, или изнасяна някъде?
— Имам впечатление — усмихна се Найден Кирилков. — Тъй като самият аз занесох стъкленицата при професора и там тя престоя около две минути.
— Защо занесохте стъкленицата при професора? — попитах, като едва се сдържах да не скоча от атола си.
— Забелязах една лека пукнатина върху запушалката на стъкленицата.
— Е, и какво направи професорът!
— Каза ми, че не вижда никаква опасност, тъй като пукнатината била, според него, повърхностна, и ми нареди да оставя стъкленицата на постоянното й място.
— Е?
— Какво „е“! Оставих стъкленицата, и толкоз.
— Тъй. В колко часа занесохте стъкленицата при Професора?
— Струва ми се, че наближаваше три.
Повиках Баласчев.
— В колко часа е бил професорът при главния директор?
Баласчев отговори:
— В четири.
Наредих да повикат Войн Константинов и Недьо Недев.
— Вашият колега — казах им, като кимнах към Найден Кирилков — призна, че самолично бил занесъл стъкленицата при професора и че тя престояла в неговия кабинет около две минути. А вие и двамата се кълнете, че стъкленицата не била местена нито за миг. Как да разбирам това?
— Просто не сме забелязали — разпери ръце Войн Константинов. Той говореше от името на двамата. Недьо Недев изглеждаше потиснат и мълчеше.
Помълчах и аз. После казах:
— Давам ви час и половина време, за да размислите дали наистина не сте забелязали отнасянето на стъкленицата от Найден Кирилков, или пък сте се престорили, че въобще не сте видели нищо.
Наредих да повикат професора.
— Уважаеми професоре — казах, — давам ви час и половина време, за да съберете сили и да ми съобщите къде сте скрили или кому сте предали истинската стъкленица, тоест стъкленицата с вашите новооткрити вируси.
— Новосъздадени! — поправи ме Найден Кирилков.
Не му отговорих. Наредих на Баласчев да поставя и четиримата под най-строга охрана.
Часът наближаваше шест.
