За да не звучат тия думи високопарно, трябва да обясним на читателя как стоеше работата с тази карта. Преди три месеца той беше получил покана от съветския академик Румянцев да участвува в една археологическа експедиция, която щеше да мине през пустинята Каракум, през пустинята Гоби, за да се спре на връщане и за по-дълго някъде по средните плата на Памир. Като прочете за Памир, Авакум почувствува едно леко вътрешно замайване, като че ли тази дума имаше някаква съдбовна връзка с неговия личен живот. А Памир всъщност му беше толкова чужд, колкото, да речем водопадът Виктория в Африка. Но нали никой не знае по какви неведоми пътища се движи съдбата на човека!… Не можеше да знае, разбира се, и Авакум.
А чувството, че някой ще го потърси, не го излъга. Само че не го потърсиха на пътната врата, а по телефона.
Докато генералът разказваше накратко историята на изчезналата стъкленица, като мереше внимателно всяка своя дума, за да не би неволно да драматизира положението или пък да го представи по-оптимистично, отколкото беше, Авакум пушеше бавно лулата си и с чувство на лека тъга оглеждаше всяко кътче на просторния кабинет. Такава лека тъга изпитват възрастните, когато чуят стара школска песен или случаят ги отведе по ония места, където са любили за първи път. Нищо не беше се променило през тия няколко години, само шарките на килима като че ли бяха поизбледнели. Всичко останало беше същото, както го помнеше, и на мястото си, както го беше оставил. Голямото орехово бюро запълваше дъното на кабинета, така го знаеше от двадесет години; библиотеката, тежкото кожено кресло, където полковник Манов канеше някога почетните гости, дългата заседателна маса, столовете, нищо не беше изместено от постоянното си място. Тук часовникът беше спрял преди десет години, с него беше спряло и времето, а с времето бяха застинали и спомените, също както в един паноптикум от восъчни фигури. Разбира се, това се отнасяше до него, иначе времето бушуваше и връхлиташе върху това орехово бюро, върху тия кожени кресла, върху тази заседателна маса, покрита със зелено сукно, бушуваше и връхлиташе върху целия този мъничък свят с последните си часове, със злобата и яростта на последните си пъклени заговори и хитрини.
Предметите не бяха помръднали от мястото си. Ето ги и двата телефона върху бюрото, червеният и белият, Червеният телефон беше директно-оперативен, той звънеше при специални случаи, когато някъде по секторите на управлението ставаше горещо. Чуеше ли алармения му зов, полковник Манов повдигаше слушалката спокойно, без да трепне, без да мигне дори. Белият телефон не беше служебен, свързваше го с външния свят, Но прозвъняваше ли — шефът на управлението се стресваше, сякаш наблизо падаше гръм. Най-често го търсеше жена му, тя беше от театралните сноби, не пропускаше премиерите… Да, всичко беше по старому, само на стола зад бюрото седеше друг човек.
Авакум познаваше тоя човек още от онова време. Тогава той беше шеф на „съседния“ отдел, на разузнаването, и понякога дохождаше на съвещания, когато работите опираха до опасни „гости“ от някоя атлантическа страна. Поостарял беше, но духом не се предаваше, в зеленикавите му очи не бяха престанали да припламват бодри, понякога парещи пламъци, устните му не бяха омекнали, а гънките от двете им страни често се свиваха в една иронична и предизвикателна усмивка.
— Така стоят работите с тази стъкленица — завърши генералът. — А сега ще ви моля за още малко търпение — да изслушате магнетофонния запис от разпитите, които полковник Елефтеров е провел през днешния следобед.
Той натисна един бял клавиш и след няколко секунди кабинетът се изпълни от спокойния, уверен и плътен глас на професора. Щом дойде ред на Анастаси, Авакум леко се усмихна; Марина изслуша със снизходителен израз на лицето си, Войн Константинов и Недьо Недев слушаше безразличен, а отговорите на Найден Кирилков, виждаше се, му доставяха истинско удоволствие. Когато разпитите завършиха с ареста на четиримата и заповедническият глас на полковник Елефтеров увисна във въздуха като един заплашително размахан, но безпомощен юмрук, лицето на Авакум помрачня, той побърза да запали загасналата си лула и тутакси се обви в облаче синкав дим.
— Ако желаете да чуете повторно някои пасажи, заповядайте! — предложи учтиво генералът.
— Благодаря! — поклати глава Авакум. — Наслушах се. — После продължи с иронична усмивка, която по краищата си изглеждаше дори хаплива: — Това, което чух от лентата, другарю генерал, дълбоко ме разтревожи. Щом като и моят приятел Анастаси Буков е събудил съмненията на полковник Елефтеров, трябва да се предполага, че на тази грешна земя не са останали повече от една дузина честни хора! Тоест по двама човеци и четвърт на континент. Струва ли си в такъв случай ние двамата с вас да се борим със злото? Ако попитате електронната машина от Центъра, тя непременно ще ви се изсмее! Не си струва, разбира се. Изгледите за успех са равни на нула.
— На мен не ми е до смях — каза генералът. — Пък и няма време за шеги. Часовете текат, а стъкленицата е в неизвестност. Не ви ли каза министърът, че правителството ни е дало срок да намерим проклетата стъкленица най-късно утре до полунощ? — Той погледна ръчния си часовник, макар че точно срещу него блестеше като една огромна тава електрическият часовник на службата. — Остават ни някакви си двадесет и три часа! — въздъхна генералът. — Ами ако утре заранта или, по-точно, ако тази заран осъмнем с една епидемия, подобна на чумата?
— Това не е изключено — каза Авакум. — Макар и да не е много вероятно!
— Моля ви се! — засегна се генералът. — Аз обичам шегите, но както ви казах, сега не ми е до шеги. Просто, трябва да се бърза.
— Да — кимна неопределено Авакум и започна да пълни отново лулата си.
— Действувайте, другарю Захов! Нали сте обещали на министъра да действувате?
— Аз обещах на министъра да ви изслушам.
— Е, добре, вие ме изслушахте вече. Сега трябва да действувате!
— Знаете ли, ако сте ездач и така пришпорвате коня си, както мене пришпорвате, той непременно ще ви хвърли на земята.
— Е, не се сърдете! — усмихна се малко насила генералът. Той се усмихна и донякъде накриво, защото, каквото и да беше уважението му към Авакум, Авакум беше все пак полковник, а на полковника не отиваше да си прави шеги с един генерал. Но си спомни в същия миг, че Авакум отдавна е в оставка и че сега срещу него седи и разговаря цивилен човек. Дори се почувствува неудобно. — Не се сърдете! — повтори той. — Ако съм припрян, то е заради ужасната стъкленица. Знае ли човек какво може да се случи! А вие не се бавете, ами запретвайте ръкави и действувайте, защото времето не работи за нас.
— Времето не работи за никого от живите и в това отношение аз бих ви посъветвал да не си правите никакви илюзии. Времето работи само за историята. Това ви го казвам като археолог. А що се отнася до запретването на ръкавите… Министърът ме посреща: „Това и това се случи, приятелю Захов, идете при генерала, той ще ви обясни!“ Аз дохождам при вас, вие ми обяснявате и ме пришпорвате: „Действувайте!“ А никой от вас не ме пита дали изобщо съм съгласен да действувам!
— Никому не идва наум, че може да откажете — разпери ръце генералът.
— Защото живеете с представи отпреди десет години.
— Какво искате да кажете? — наведе се генералът напред, над бюрото си, и учудено го загледа.
— Станал съм друг човек — отговори студено Авакум. И понеже генералът продължаваше все така учудено да го гледа, той продължи: — Гледам си работата, плавам в тихи води, живея кротко Такъв човек съм станал! Написал съм две книги за античното изкуство по нашите земи, сега събирам материал за трета Може би след някоя и друга година ще ме изберат за член-кореспондент на академията! — Като изрече последните думи, Авакум се усмихна и тази усмивка като че ли изведнаж срина всичко, каквото беше казал до тоя момент. Тя не го изличи, а го срина, защото заедно с насмешката в нея имаше разтворен и по един равен дял от горчива ирония и от недвусмислено съжаление над самия себе си.
