Читаем без скачивания Последното приключение на Авакум Захов - Гуляшки Андрей

— Знаех, че ви липсват! — каза той.

— Аз пък чувствувам липса от мадама! — обади се безочливо Кирилков.

— Помогнете си сам! — повдигна рамене майорът.

Така му се падаше, мръсникът си го заслужи.

После майорът ни нареди да заемем обичайните си работни места и помоли професора да сложи мнимата стъкленица на определеното й според сигнатурата място. Той се разпореждаше, както първосвещеникът дава нарежданията си, преди да започне тържествената литургия. Сърцето ми биеше зачестено, сякаш щях да се явявам на изпит. А пък нямаше причини да се тревожа, защото нито бях замесен в тази кражба, нито майор Василев ми беше чужд човек!

— Всеки да върши работата, с която се е занимавал през последните два часа от следобеда на двайсет и четвърти октомври — каза майорът. Гласът му не беше заповеднически, дори звучеше меко, но, кой знае защо, никак не приличаше на глас, който търпи или допуска възражения. Как добре го познавах! — Сътрудниците да вземат проби от стъкленицата — продължи майорът, — а лаборантката да си гледа текущата работа!

Той се настани на един стол, встрани от паравана на професора, така че да има пред очите си цялата зала, а него никой да не гледа. После извади цигари и запуши. Авакум ненавиждаше цигарите, но изглежда, че майор Василев ги обичаше.

Започнахме да нагласяваме микроскопите, в отделението на лаборантката забръмча примус. Стана сякаш по-топло, работата възвръщаше на залата обичайната й атмосфера, деловия й уют.

А сетне един по един се изнизахме за проби. Най-напред това сториха Войн Константинов и Недьо Недев. Те бяха най-близо до стъкленицата, трябваше да направят някакви си три-четири крачки до нея и да се върнат обратно със заредени спринцовки.

Отиването до стъкленицата се извършваше в следния ред. Войн Константинов минаваше направо през прохода, той не заобикаляше никого. Недьо Недев заобикаляше Войн Константинов. Найден Кирилков, за да стигне до стъкленицата, трябваше да заобиколи и двамата откъм гърбовете им. Тук му е мястото да отбележа нещо много странно — на връщане, като минаваше зад масата на Недьо Недев, Найден Кирилков, тоя нахален и циничен човек, изведнаж и някак много ужасно се закиска, като че ли най-внезапно си беше спомнил някакъв свръхсмешен виц. О, небеса, толкова страшно прозвуча тоя негов ненавременен смях, че косите ми настръхнаха като от електрически ток. Марина притисна ръце към сърцето си и очите й се разшириха от ужас.

Най-накрая дойде редът на Марина, тя вършеше лаборантската си работа със сръчността на един опитен човек и аз не разбрах защо трябваше майор Василев да се усмихва някак особено, когато тя тръгна да се прибира в своя кът.

След това майор Василев и професорът се уединиха на разговор в отделението на професора, оттатък паравана. Ние наричахме това място от лабораторията „командния пулт“. Майор Василев и професорът прекараха в командния пулт около половин час. Тоя половин час се стори на всеки от нас безкраен.

Найден Кирилков, който винаги се перчеше с безгрижието си и с правото, което беше си извоювал да дрънка всякакви нелепости, сега седеше на стола си смачкан като една дрипа. Той гледаше вторачено пред себе си, но безсмислено, приличаше на пиян човек.

Войн Константинов ту разтваряше тестето с карти, ту го събираше отново, мълчаливо размесваше картите, но си личеше, че мисли за други неща. Недьо Недев беше извадил една божигробска броеница, местеше бавно и машинално янтарените зърна и устните му потрепваха навремени, сякаш недоизречени думи се плъзгаха покрай тях.

Най-странно и тъжно впечатление правеше Марина. Тя седеше чинно на стола си, с прибрани колене, с ръце в скута си, неподвижна, мълчалива, заслушана, приличаше на една забравена вещ, която търпеливо и безнадеждно чакаше стопанина си. Има забравени вещи, не лоши, но със загадъчна участ — тях никой не ги търси втори път.

Така седяхме всички през тоя половин час, чужди един за друг, като пътници, събрани от различни краища на някаква затънтена железопътна гара.

Най-сетне „големите“ двама излязоха иззад паравана. Часът беше три и десет. В района на железопътната гара като че ли се появи очакваният влак и на перона настана изведнаж обичайното оживление.

Всички наскачаха от столовете си.

— Никой не ви задържа — обърна се към нас с подчертано равнодушие майор Василев. — Може да си отивате в къщи или където пожелаете другаде! — допълни той. И се усмихна едва-едва. — Освен ако някой от вас изрично не пожелае да остане тук!

— Никога през живота си не съм изпитвал похвални желания — обади се Кирилков.

Как смееше тоя тип след оная истерична сцена одеве да ни гледа в очите! Една жалка дрипа преди минута-две, сега безочливо се хилеше и насмешливо пристъпваше от крак на крак.

— Радвам се, че се чувствувате добре — каза, сякаш нищо особено не беше се случило, майор Василев. — За всеки случай, аз ще помоля капитан Баласчев да се погрижи за вас!

— Предпочитам да си ида с шефа! — каза безсрамно Кирилков. И допълни: — Ние живеем двамата в една посока.

— Ваша воля! — повдигна рамене майорът.

Кирилков се усмихна победоносно и аз си помислих: не беше ли прекалено благодушен моят приятел?

Последна заслиза по стълбите Марина. Дожаля ми, като гледах приведените й рамене. Часът беше три и двадесет минути.

Останахме тримата — майорът, Баласчев и аз.

— Осигурено ли е наблюдение над всички? — попита майорът.

— Тъй вярно! — отвърна по устава Баласчев.

Майорът извади цигари, драсна с кибритена клечка, но пламъчето се люшна встрани и загасна. Стояхме в коридора, до изхода.

— Откъде духа? — обърна се Авакум към мен.

Посочих с глава към тоалетните. Насреща ни и на разстояние пет-шест крачки зееха отворени вратите им.

— Обзалагам се на едно срещу хиляда, че вашите хора не са снели следи от тези благопристойни заведения? — Думите му бяха шеговити, но очите му не гледаха никак весело. — Признайте си — настоя той, — не сте се сетили! Или още по-лошо — подценили сте ги като обект?

— Наистина — смути се Баласчев и очите му се спряха на лицето ми, като че ли аз можех да му подскажа някакво оправдание. — Следи не сме снемали, но за стъкленицата търсихме навсякъде, дори и в батерията на сифона.

— Не смятайте хората за глупаци! — намръщи се Авакум. — Ако вие бяхте откраднали стъкленицата, щяхте ли да я скриете в сифона? Нали при първото дръпване на синджира това ще се забележи?

Той влезе в тоалетните да ги огледа, а в дамската се застоя повече. От чувство на деликатност ние останахме навън, макар в случая това чувство да ни правеше глупави като телета.

— В нашия занаят — каза Авакум, като излезе и се спря да запали цигара — предназначението на обектите, така наречената тяхна функционалност, нито увеличава, нито намалява значението им, не ги прави ни важни, ни неважни. В нашето следствие например една от тези тоалетни може да излезе по-важна от самия директорски кабинет. Аз не казвам, че това непременно ще се случи, но то може да се случи. Ние сме в самото начало на следствието и трябва да предполагаме, че е възможно заекът да се появи и от най-келявия храст!

— Да — каза Баласчев, като гледаше виновно малките човечета над тоалетните. — Разбирам, за вас тия заведения са келяви храсти, откъдето може да се появи заек.

— Да речем, че е тъй! — кимна снизходително Авакум. — Затова ви моля, капитане, да повикате незабавно дежурните, за да заснемат на лента всичко, което заслужава внимание. Да изследват отпечатъци на пръсти, следи от стъпки, драскотини, а така също и наличие от влакна на тъкани със съответни електро-фотометрични апарати. Аз самият бих могъл да свърша тази работа с моята проста сгъваема лупа, но се боя да не кажат специалистите, че съм изостанал от времето. Елефтеров и други още преди години ме обвиняваха в изостаналост по отношение на техниката. Елефтеров и други забравят, че за добрия доктор и старата дървена слушалка е нещо и че на лошия диагностик не може да помогне дори най-съвършената електронно-акустична тръба! Всичко зависи от слуха, любезни мои, от слуха! И така, капитане, след като се обадите на специалистите и им напомните, че още в първите часове на деня искам снимки и данни, влезте в радиовръзка с хората, на които е възложено наблюдение, и ме дръжте в известност. Аз ще си бъда в къщи, на улица „Латина“, където с доктор Буков ще ви чакаме за закуска към осем часа.