По пътя получавах сведения от колите, които проследяваха професора, Кирилков, Войн Константинов и лаборантката Марина Спасова. Тъкмо бях стигнал до техническата служба, когато се обадиха за Недьо Недев.
Недьо Недев се забавил точно петнадесет минути на площадката пред лабораторията. Най-после успял да запали. Излязъл на шосето и потеглил за спирката, но мъглата вече била застлала пътя, та трябвало да се движи едва-едва. Когато стигнал до голямата кръстовка, на светофара изгряла червена светлина, пристигал княжевският трамвай. Докато трамваят да мине, между нашата кола и москвича на Недьо Недев се врязал камион от книжната фабрика, а отсреща се задала друга някаква кола. Станало задръстване и нали мъглата била гъста, всеки гледал да изчака другия, за да го поведе напред. Когато нашият човек получил свободен излаз, Недьовата кола била изчезнала вече, сякаш се била стопила в мъглата. Както трябва да се предполага, нашият дал ухо на най-вероятния вариант — че обектът е поел към София, а не към Княжево, още повече че в мъглата мержелеели по посока към града червени светлинки. Отправил се подир светлинните, но когато ги настигнал при спирка „Бъкстон“, където силните луминесцентни лампи разреждали тъмнината, оказало се, че това не бил „неговият“ москвич, защото номерата и цветът на каросерията му били други. Така от всички посочени за наблюдение обекти само Недьо Недев успял да се измъкне.
Както ви докладвах при първия ми рапорт, професорът, Кирилков и Войн Константинов се прибрали направо в къщи. Марина Спасова оставила колата си на площада при Горнобанската спирка и пеш отишла до голямата кооперация, която се намира отляво на пътя. Позвънила на входа и портиерът й отворил. От портиера нашият човек научил, че тя често посещавала майка си, която живеела на третия етаж. Майка й била пенсионирана учителка, а мъжът на майка й бил инженер в силнотоковия завод. Казвам „мъжът на майка й“, защото според портиера Марина не била дъщеря на инженера, а била осиновена от него. Майка й се казвала Силвия, а мъжът й — Наум Спасов. Марина носела името на осиновителя си и по паспорт се казвала Марина Наумова Спасова. Портиерите обикновено са любопитни хора и знаят много неща.
И така, Марина престояла в апартамента на майка си и на осиновителя си само някакви си десетина-дванадесет минути. Тя излязла от кооперацията точно в три часа и четиридесет и пет минути. Качила се в колата си и много предпазливо пресякла булеварда, за да излезе на лявото му платно. Мъглата по това време станала извънредно гъста и затова Марина се движела едва-едва.
Нашият човек твърди, че когато пристигнала на спирка „Бъкстон“ и завила надясно по ул. „Братя Бъкстон“, по посока на Бояна наоколо не се виждала никаква кола, не святкали никакви светлинни. И така, Марина наближила вече квартирата си, когато от улица „Иван Сусанин“, пряка на „Бъкстон“, ненадейно светнали фарове и по петите й се повлякла кола с номер СФ 90–52 — изчезналият москвич! Колата на Недьо Недев! Толкова внезапно пръкнала изневиделицата, че нашият човек по едно чудо не се забол в задницата й, още повече че само преди двадесетина минути аз бях повторил няколко пъти в ушите му: „Търсете 90–52! Търсете 90–52!“ Ето че сега 90–52 сама се навирала в ръцете му.
Той изостанал малко, за да даде възможност на колите да отминат на безопасно разстояние, и тогава пред очите му се разиграла, като на кино, невиждана драма. Кола 90–52 завила отляво, сякаш искала да изпревари Марина. Когато се изравнила с нея, вътре като че ли светнало пламъче, близо до стъклото на дясната предна врата, тоест отдясно на шофьора. След това 90–52 изведнаж „надула“ и изчезнала, а колата на Марина залитнала наляво, завъртяла се и доста силно се ударила ребром в една крайпътна топола.
Аз тъкмо излизах от техническата служба и чух как нашият човек предаваше по радиото: „Кола 90–52 избяга по посока на Бояна, а колата на Марина Спасова се обърна. Слизам!“
— Правилно е постъпил! — каза одобрително Авакум. — Добре!
— Нали? — зарадва се Баласчев. — Аз винаги съм твърдял, че лейтенант Стамов умее правилно да се ориентира в момент на напрежение. Той има данни!
— Дано, дано! — кимна обнадеждаващо Авакум.
„Хубава работа! — помислих си. — В момента Марина е катастрофирала, умира, а тия двамата ще се пръснат от радост, задето лейтенант Стамов е проявил данни! Намерили кога да се радват!“
— Поздравете го от мен! — каза Авакум.
— Благодаря, много благодаря! — капитан Баласчев се изправи и чукна токовете си.
— Продължавайте! — кимна Авакум.
— Лейтенантът слязъл и отворил дясната врага на колата, тъй като лявата била извита, пък и тополата пречела. Марина лежала на седалката по посока на дясната врата. На първо време лейтенантът помислил, че в случая се касаело за контузия, но когато светнал с фенерчето си, забелязал две твърде очевидни неща: че от лявото слепоочие на жената бликала кръв и че прозорчето на лявата врата било пробито.
След пет минути пристигнала кола от патрулната служба и след още пет минути Марина била пренесена в Института за бърза помощ „Пирогов“. Там установили, че смъртта й е настъпила по пътя. Наредих да и се направи аутопсия в Института за съдебна медицина. А на нашите хора заповядах да се отправят за Бояна, да издирят Недьо Недев и да го арестуват. Предупредително разпореждане издадох и до контролно-пропусквателните пунктове по пътищата около София.
— Доколкото ми е известно — каза Авакум, — Недьо Недев има вила над Бояна. Тя се намира на шосе „Беловодски път“ и носи номер 113-а. В номер 113-б живее със семейството си старши научният сътрудник на академията доктор Павел Борисов, управител на античния отдел на Археологическия музей и мой добър приятел. Освен от него аз зная за вилата на Недьо Недев и от професор Марков. Ние с професор Марков сме отдавнашни познати и той ми е споменавал за градинарските наклонности на своя втори помощник.
— Тогава вие знаете, изглежда, доста неща за този убиец? — попита Баласчев.
— Вие сигурен ли сте, че Недьо Недев е убиец? — каза Авакум. Във въпроса му нямаше всъщност никакъв въпрос, никакви интонации в гласа му не подсказваха дали той вярва, или не вярва в подобна възможност.
— Колата е негова — заупорствува Баласчев. — И времето на изчезването му съвпада с часа на убийството. Може би Марина Спасова като лаборантка е била в течение на някои неща, които свързват Недьо Недев с открадването на стъкленицата, и той е искал по всяка вероятност да я премахне от пътя си!
— Не зная — каза неопределено Авакум.
В това време позвъня радиотелефонната уредба и Авакум за секунда се намери при слушалката.
Оттатък започнаха да му обясняват нещо доста подробно, но Авакум ги прекъсна.
— Разбрах — отсече той. — Хубаво! Ако намеря време, ще намина следобед да си поприказвам с него.
— За Недьо Недев ли се отнася? — не се сдържа Баласчев.
Авакум кимна.
— Намерили го във вилата му и го завели в участъка.
Той изрече тия няколко думи с такова безразличие, че желанието на Баласчев да развива темата „Недьо Недев“ изведнаж пресекна.
— Човек отива нощем при близки хора или да вземе от тях нещо важно, или да им съобщи някаква важна новина. Ако Марина е взела нещо важно от родителите си, ние ще го открием във вещите й. Впрочем — той се извърна към Баласчев — къде се намират понастоящем вещите на Марина Спасова?
— Всичко, каквото е било намерено в колата й, в дрехите и в чантата й, е било отнесено в участъка.
— Тогава да не се бавим повече! — каза Авакум. Той сякаш изведнаж ме забеляза, макар че аз бях през цялото време пред очите му. — А-ха! — каза той. — Ето че бях забравил. Ти ще дойдеш ли, докторе, с нас?
— Струва ми се, че това се разбира от само себе си! — казах с нотки на горчивина в гласа си. — Ще дойда естествено!
Излязохме.
Чаят остана неизпит. Часът беше пет.
Чантата на една жена е нещо като своеобразно и много откровено огледало, в което се оглежда непристорено интимното й „аз“ и истинският лик на живота, който води. Нещицата, които съдържаше чантата на Марина, говореха за отчаяните усилия на една застаряваща стара мома да изглежда хубава и да се харесва, но без да заплаща за това висока цена. Евтини ружове, евтино парфюмче, универсална пиличка за нокти, копринена кърпичка, изрядно сгъната и грижливо пазена за по-специални случаи… Вътре имаше разписки от инкасатори, листчета с разни сметки, една нова френска монета от пет франка, увита в книжка, и почти цяла шепа бакърени стотинки.
