Читаем без скачивания Последното приключение на Авакум Захов - Гуляшки Андрей

Висок, с широкопола черна шапка, с широко черно пардесю, слаб и мрачен, но с горящи и святкащи очи — той приличаше на оня странен вестител, който поръчал някога на болния Моцарт да напише смъртния си Реквием.

По природа общителен, той живееше уединено и това беше един странен и мъчно обясним парадокс в неговия живот. Имаше много познати — особено между художниците, археолозите и работниците по музейното дело, — и всички до един признаваха голямата му култура и качествата му на учен, и това, че е интересен и забавен като човек. Той беше желан гост в компаниите, търсеха го, с него можеше да се седи до среднощ, без да се усещат часовете. Той беше това, което французите наричат „animateur“ — душа на малките компании от културни и възпитани хора.

И въпреки всичко той нямаше приятели. Имаше много познати, но живееше в самотност. Защо?

Авакум беше любезен и внимателен събеседник, но никога и в никакъв случай не обичаше да бъде „притискан до стената“. Той имаше огромни познания и гъвкав ум и при всички спорове излизаше безспорен победител. Но известно е, че мнозинството от хората мъчно понасят чуждото превъзходство, не обичат да чувствуват превъзходството на някого над себе си Те могат да уважават „превъзхождащия“, да го слушат, да му ръкопляскат, но рядко го обичат.

Умението му да отгатва по едва забележими външни белези неща, които действително са се случили с тоя или оня от неговите познати, учудваше, но и предизвикваше тревога и някакъв смътен страх. Всеки смъртен има своите малки и големи тайни, които не желае да изважда на показ и няма намерение да доверява. И когато види или усети, че една чужда ръка умее да дърпа завеската над прикритото, той с основание започва да се бои и за „скритото“.

Очите на Авакум бяха особени „прозорци“, през които можеше да се гледа само отвътре: чуждия поглед не пропущаше, в тях не можеше, не беше възможно да се наднича. И не само че не пропущаха чуждия поглед, но те сами ровеха в него, надничаха, добираха се, макар и на шега, до потулени неща. И затова в известен смисъл те бяха по-скоро ловци, ловци на скрити мисли и прикрити чувства.

Ето защо го уважаваха, но не го обичаха.

От своя страна той винаги се чувствуваше някак по-стар от другите и някак отегчен от другите. И не поради това, че му бяха неприятни, а заради ужасното чувство, което носеше в душата си, че ги познава от десетилетия и че ако иска, може да ги опише от игла до конец, и че те не могат да скрият нищо свое от очите му.

Той все чакаше приятеля, който не идеше и който не познаваше. Тъгата по тоя приятел растеше и се напластяваше в душата му от ден на ден.

Той очакваше тоя приятел така, както чакаше някой да позвъни на вратата му в ранна вечер.

„Приятелят“ — това беше може би неговата идея за красивото, за възвишеното, за благородното. Гоя приятел все не идеше и не идеше. Когато му се струваше, че се е докоснал до рамото му, както беше в случая с Красивата фея, тутакси дохождаше разочарованието.

Затова най-голямата радост намираше в работата си. Работата всъщност беше неговият най-добър, най-верен приятел. Не коя да е работа, разбира се! Дори не тая, свързана с теракотите, с вазите, с потъмнелия от вековете бронз. Най-щастлив беше, когато успяваше да помогне на някой набеден, наклеветен, прицелен за смъртоносен изстрел човек.

Когато успяваше да помогне, той като че ли се добираше до красивото, като че ли се докосваше до рамото на „приятеля“.

Такъв беше Авакум.

Имах чувството, че вътрешно поне не е от щастливците, за които животът е „песен“ и морето е „до колене“.

Иначе неговите радости бяха скромни. Аз бих изброил три от тях: камината, лулата, алгебричните задачи.

От сезоните най обичаше есента, а любимото му време беше тихият дъжд.

Такъв изглеждаше Авакум в моето въображение. Другият, истинският, дето малко искаше да знае какво мисля за него и как го виждам във въображението си, той сигурно е много по-богат на душевни черти и по много въпроси си има свое мнение, което не съвпада с моето. Затова е най-добре за него да се съди според собственото му житие-битие. Истинският му портрет е в неговия живот.

След като през нощта срещу 26-и излязохме от лабораторията, аз знаех вече с положителност следните неща:

1. Че професор Марко Марков не е и в никакъв случай не може да бъде евентуалният похитител на стъкленицата. Безсмислица е да се предполага, че той ще се самоограби, в подобно предположение няма капка логика. Ако професор Марков е решил да предаде своя вирус на политическия враг на нашата страна, за да го използува като бактериологично оръжие, той няма да му носи отгледани в стъкленица вируси, а ще му съобщи формулата и технологията на сътвореното. Осведомен за формулата и технологията, политическият враг сам ще си произвежда чумоподобни вируси, колкото си желае.

Но да оставим настрана безсмислицата за самоограбването, в живота се случват понякога и безсмислици, а да помислим дали може изобщо професорът да бъде предател. Разбира се, тази мисъл трябва веднага да отхвърлим, защото тя е по-несъстоятелна от безсмислицата на самоограбването. Възможност, която е по-несъстоятелна от безсмислицата, не е никаква възможност, тя е равна на абсурд.

Професор Марков е участвувал във френската нелегална съпротива, той е бил раняван от нацистите и осъждан от тях задочно на смърт. Той е работил като пиротехник, приготвял е бомби и адски машини, участвувал е във въоръжени акции, а в деня на въстанието е командувал група български доброволци. Лично Жолио-Кюри е дал за него най-ласкави отзиви! Професор Марков е бил пълномощник на Жолио-Кюри в антинацистката секция при Пастьоровия институт.

„Какво искате повече, господа“ — бих казал. Само още една подробност: братът на професор Марков е бил обесен в Сливенския затвор през 1943 година като участник във военна конспирация. Край. След всичко казано дотук е повече от ясно, че човек като професора не може да бъде подозиран в политическо предателство. „Човек звучи гордо, но от човек може всичко да се очаква.“ От човек като професора може да се очакват всякакви работи, само не и мръсотии.

2. Аз знаех, че освен лаборантката Марина Спасова никой от сътрудниците на лабораторията не бива да бъде заподозиран сериозно за главно действуващо лице или за участник в извършеното подменяне на стъклениците.

Основание? Психологическото поведение на сътрудниците при извършения експеримент. Недьо Недев и Войн Константинов се държаха безупречно, но и бездушно, те не направиха никакви грешки, но не се и вълнуваха. Те действуваха бездушно и не се вълнуваха, държаха се като хора, на които нищо не тежи на съвестта и нищо особено не смущава.

Кирилков? Той е слабонервен и слабодушен човек, лабилен тип. Той крие слабодушието си зад високопарни приказки и евтини цинизми. Неговият смях — това беше истерия, нервен взрив.

3. Аз знаех вече, след тоя експеримент, че лаборантката непременно има нещо общо с подменянето на стъкленицата. А след като разговарях с професора и след като той ми съобщи за предстоящото й заминаване, аз бях вече напълно убеден.

Как се издаде тя и в какво собствено се състояха грешките й?

Известно е, че вратата на нейната клетка излиза точно на прохода, който води между тезгяха със стъклениците и масите на сътрудниците. Естествено беше тя да мине тъкмо през този проход, за да стигне до въпросната стъкленица. Сигурно така е правила през обикновените божи дни. Но в тоя час на изпитание тя не мина през прохода, както трябваше да се очаква, както беше естествено, а заобиколи масите на сътрудниците, което не беше нито необходимо, нито изглеждаше естествено. Когато дойде до стъкленицата, тя се застоя над нея две секунди повече, отколкото бяха се застояли другите. На връщане, вместо да мине през прохода и да поправи по този начин първоначалната си грешка, тя отново мина зад масите на сътрудниците, с което искаше да покаже, че това всъщност е обичайният й път и че не е направила грешка одеве, заобикаляйки масите. Тя искаше да ми внуши една лъжа, защото се боеше от истината, защото си мислеше, че истината може да я издаде.