Когато тръгна от масата със стъкленицата по обратния път, тя единствена не издържа да не ме погледне. Другите се правеха, че не ме забелязват, но тя впери погледа си точно в моите очи. Аз свих вежди и тогава нейните клепки се разтвориха и зениците й се разшириха от уплаха. Тя трепна, пребледня и аз се засмях, Направих го нарочно, защото подсъзнателно почувствувах, че тоя „обект“ трябва още в момента да се разклати психологически и да се смути.
А след като професорът ме осведоми за предстоящото й заминаване, аз бях вече съвсем сигурен, че съм попаднал на следи.
Но какви следи бях открил и накъде водеха те? — в леговището на дивеча или някъде встрани?
Оттук нататък започваше ловът.
Като се има пред вид относителната непристъпност на сградата, респективно на лабораторията, строгият режим на посещенията, контролната кибернетична машина, става съвсем очевидно, че крадецът на стъкленицата е безспорно вътрешен човек. Нямах никакви основания да смятам, че именно Марина Спасова е тоя човек, но чувството, че е „вътре“, беше вече заседнало в душата ми Трябваше да се върви напред.
Затова заповядах всички сътрудници да се пуснат на свобода, но да се поставят тайно под наблюдение. Когато заподозряният е свободен, той търси спокойно начини и средства, за да излезе вън от полето на съмненията, а истинският виновник е обхванат от паника, той хуква за пролуки, трескаво бърза, за да се измъкне от обръча на хайката, и в тази си бързина, а и под въздействието на страха прави фатални неща, непростими грешки, които го разкриват и направо изправят пред мушката на ловеца.
Така постъпи и Марина. От лабораторията тя хукна направо за квартирата на майка си Необходим й беше оня документ, който щеше да й обезпечи в чужбина поданство и хляб.
Но през нощта срещу 26-и тя беше застреляна, преди да стигне до собствената си квартира. Премахнал я беше човек, който сигурно се е чувствувал застрашен от съществованието й — той нищо не беше взел от нея, беше отнел само живота й Очевидно изхождал е от някакви мотиви и те са били без друго мотиви за сигурност.
На заранта, след като оставих бедния Анастаси в къщи, аз отидох в квартирата й, тъкмо бяха дошли хора от техническата служба. Докато те разглеждаха това-онова и правеха снимки, понадникнах и аз тук и там. В средата на стаята й лежаха готови за път три обемисти куфара. Гардеробът беше почти изметен. Когато една лаборантка заминава за десет дена на групова екскурзия до Рим, тя не мъкне със себе си три куфара с тоалети. Открих и някои дреболии на бюрото й, но за тях ще спомена после, защото в момента не бях сигурен дали ще влязат в действие.
От квартирата й побързах за техническата служба. Снимките и изследванията, направени в лабораторията, не ми направиха никакво впечатление. Полза от тях нямаше, не разкриваха нищо! Но снимките и изследванията от дамската тоалетна ме хвърлиха в истински възторг. Само като си помисля, че тоя кът можеше да се изплъзне от вниманието ни, че Елефтеров и дори Баласчев не бяха намерили за необходимо да надзърнат вътре!
Благословено да бъде пламъчето на кибритената клечка!
Както вече отбелязах на излизане от лабораторията, прозорците на дамската тоалетна бяха оставени отворени, оттам нахлуваше силен вятър. Изследванията бяха установили две неща. Първо — отворените крила на прозореца. Второ — следи от найлонови лаборантски ръкавици върху третата и четвъртата пръчка на решетката. Трето — наличие на две влакънца от бяло найлоново въженце върху дъсчената рамка на прозореца, между третата и четвъртата пръчка на желязната решетка.
Не беше необходимо кой знае колко досетливост, за да се стигне до извода, че стъкленицата с вирусите е била спусната до подножието на външната стена с помощта на найлоново въженце. Там стъкленицата е била прибрана от „съответно чакащ“ човек.
В джобовете на външното палто на Марина бяха намерени чифт лаборантски ръкавици. Наредих да се изследва прахът, полепнал върху пръстите им. Той беше категорично идентифициран с праха, полепнал върху долната дъска на прозоречната рамка. В бързината си нещастницата не е имала време да захвърли ръкавиците си. Или просто ги е забравила. Когато човек е в нервно напрежение и се вълнува, какво ли не забравя!
И тъй, подменителят и похитителят на стъкленицата беше един и същ човек — Марина Спасова. Изнасянето на стъкленицата беше станало с помощта на найлоново въженце — спусната е била през зарешетения прозорец на дамската тоалетна.
Сега трябваше да се открият: а) мотивите; б) човекът, който беше поел спуснатата стъкленица; в) човекът, който беше убил Марина; г) трябваше да се открие самата стъкленица, ако още съществуваше.
Купих колбаси, хляб, масло и тръгнах за улица „Латина“. Наближаваше обяд. Оставаха ми още единадесет часа. Четири въпроса и единадесет часа.
Продължаваше да вали.
От Баласчев научих много интересни неща. Той се свързал с Париж и оттам му дали сведения за Петър Праматаров, които, както се казва, „просто нямаха цена“.
И така, Марко Марков и Петър Праматаров били съученици в бившата Първа софийска гимназия. Издържали с отличие конкурса в Медицинската академия и били изпратени от Червен кръст да следват в Париж медицина и бактериология. След като завършили науките си, и двамата постъпили на специализация в Пастьоровия институт. Там ги заварила войната.
В Париж Марко Марков дружал с прогресивни младежи, проявявал се като деен антифашист, а Петър Праматаров стоял „настрани от политиката“. Когато избухнала войната и германците нахлули във Франция, Марко Марков се включил в парижката съпротива, а безпартийният и уж аполитичен Петър Праматаров станал таен сътрудник на нацистите. На негово предателство се дължал провалът на една от бойните групи при парижката Сорбона. Престъплението му не било доказано след войната, тъй като единственият свидетел на предателството, сънародникът му Марко Марков, бил по това време на работа в Алжир.
Докато Марко Марков бил в Алжир, една от машинописките при българската дипломатическа мисия, Силвия Рашева, завързала интимни връзки с Петър Праматаров, но когато Марко Марков съобщил на френските власти за предателството му, тя го оставила и се завърнала в България. Праматаров бил осъден за сътрудничество с нацистите на седем години затвор.
В България Силвия Рашева дошла с момиченце, което регистрирала като „намерено, захвърлено на Лионската гара“. По всичко изглежда, че по време на напредналата си бременност Силвия е била в отпуска и вън от Париж, затова в мисията не узнали нищо за майчинството й, нито за момиченцето. По този начин името на Марина останало завинаги несвързано с опозореното име на родния й баща. Силвия се омъжила, съпругът й осиновил „намереното“ момиченце и Марина станала за света Марина Наумова Спасова. Майката преподавала френски език в една от софийските гимназии, а дъщерята завършила химия в Софийския университет. Преди две години постъпила на работа в Лабораторията за специални проучвания. Кадровото й досие било безупречно, като студентка членувала в комсомола. Отговорни сътрудници на лабораторията подготвяли приемането й в партията.
Марина излизала три пъти в чужбина — веднаж с Майка си, във Франция, и два пъти с групови екскурзии в Италия и Швейцария. С майка си заминала за Франция, след като завършила гимназия, в Рим била преди три години, а в Женева — преди една.
Аз помолих Баласчев да влезе отново във връзка с Париж и да събере още данни за Петър Праматаров — къде работи понастоящем и съвпадат ли излизанията му до Италия и Швейцария с екскурзиите на Марина до Рим и Женева. Оказа се, че разходките му до Италия и Швейцария съвпадат напълно по време с екскурзиите на Марина. Петър Праматаров бил понастоящем заместник-директор на търговска кантора, която се занимавала с внос на химически препарати. Кантората била филиал на американска фирма от Детройт.
Такива бяха данните.
Но зад сухите и кратки радиосправки стояха, както винаги впрочем, човешки съдби, чувства и драми. Ето я лекомислената машинописка Силвия, чиито мечти да стане парижка „гранд-дама“ били разбити от „политиката“. Тя не е мечтала за Лувъра, струва ми се, но съседният на Лувъра булевард „Риволи“ сигурно й е взимал ума. „Венера“ и „Джокондата“ не са й правили, кой знае какво впечатление, но блестящите витрини на магазините по булевард „Риволи“ са греели в сънищата й като вълшебни светове.
