Двадесет и втора глава
Стъпка по стъпка
Брулен безмилостно от ледения вятър, който го връхлиташе отдясно, Уолфгар бавно напредваше, навел глава, за да се предпази поне малко от свирепите, смразяващи талази. Прекосяваше един особено висок планински проход и макар че мястото беше прекалено открито, никъде другаде снегът не бе толкова малко, именно благодарение на неспирния вятър. Вярно, че всеки враг можеше да го забележи от цяла миля — черно петно на фона на бялата планина — ала Уолфгар беше сигурен, че никое живо същество (освен ако нямаше крила и не бе достатъчно силно, за да се пребори с мразовитите вихри) не би могло да го доближи.
Вместо да се бои от врагове, варваринът се надяваше, че старите му приятели ще го забележат. Как иначе би могъл да ги открие в тази необятна пустош, където единственото, върху което очите на пътника можеха да се спрат, бяха безкрайни върхове, и където всяка представа за разстояние беше напълно изкривена? Понякога поредното било, върху което дърветата ясно се различаваха, изглеждаше съвсем близо, ала в действителност се намираше на десетки мили и нерядко бе отделено от дълбоки пропасти, които Уолфгар нямаше как да преодолее, освен ако не изгубеше цели дни, за да ги заобиколи.
Как изобщо очакваше да ги открие, за кой ли път се запита варваринът и за кой ли път поклати глава, чудейки се как бе могъл да избере северната порта на Лускан и защо не се бе отказал дори след онази страховита буря в подножието на планината, когато съвсем ясно бе видял колко лесен е пътят на юг и колко непреодолим — този на север.
— Какъв глупак само ще се окажа, ако Дризт и останалите са си намерили подслон — някое градче, в което да прекарат зимата! — каза си той и се разсмя с глас.
Да, надали имаше по-безнадеждно положение от това да търси приятелите си в безбрежната, негостоприемна пустош и то в толкова лошо време, че те можеха да минат само на няколко метра край него, без той да разбере. Въпреки това, Уолфгар знаеше, че не е глупак, знаеше, че постъпва правилно и прави точно това, което трябва.
Поспря за малко и обходи с поглед долините под себе си, върха, който се издигаше насреща му, малката борова горичка, която се зеленееше нейде вдясно, самотно цветно петно на фона на бялата планина.
Уолфгар реши да се насочи натам и под прикритието на дърветата да поеме на запад, докато не достигне прохода, който щеше да го отведе в Долината на мразовития вятър. Ако по пътя се натъкнеше на старите си приятели, толкова по-добре. Ако ли не, щеше да отиде в Десетте града и да ги чака там. Не дойдеха ли до настъпването на пролетта, щеше да се присъедини към някой керван, отиващ към Града на бездънните води.
Вдигна ръка, за да предпази очите си от ярката светлина и от снега, който вятърът навяваше в лицето му, и пое напред. Трябваше да прекоси откритата местност, която водеше до следващия връх, а после да се спусне по стръмния западен склон. Поне склонът беше покрит с дървета, на които той можеше да се обляга и да използва, за да забави слизането си. Опиташе ли да се спусне сега, при най-лекото подхлъзване можеше да политне надолу, премятайки се презглава в продължение на няколко мили.
Уолфгар отново наведе глава и продължи напред, облягайки се на вятъра.
Това му струва скъпо, когато малко по-късно стъпи върху някакъв камък, който се оказа прекалено полегат. Мъхестият ботуш не можа да му помогне особено върху гладката, заледена повърхност и той, приведен на една страна заради вятъра, не успя да си възвърне равновесието навреме, тупна на земята и се понесе надолу, размахал ръце в напразен опит да се залови за каквото и да било.
Почти веднага захвърли на една страна тежката, неудобна алебарда, така че тя да не се стовари върху главата му. Не след дълго вече не се пързаляше, а се премяташе презглава, удряйки се в камъни и скални издатини. Една от тях го блъсна толкова силно, че го завъртя настрани. Презрамките на раницата му се скъсаха и тя се затъркаля след него, а припасите му се сипеха по пътя.
Уолфгар продължи да се носи надолу, дълго след като и оръжието, и всичките му вещи бяха останали далеч над него.
* * *
— Ранен е! — уплашено възкликна капитан Дюдермонт, докато гледаше как Уолфгар се търкаля по склона.
Той и Робилард бяха в неговата каюта и заедно се взираха в дъното на една купа, пълна с омагьосана вода, която магьосникът използваше, за да следи какво става с варварина. Робилард не обичаше подобни магии (а и не беше безкрайно добър в тях), но въпреки това бе успял тайничко да закачи една вълшебна карфица в гънките на дебелите кожени дрехи на Уолфгар. Благодарение на тази карфица, настроена към купата с вода, дори Робилард, чиито умения бяха в съвсем друга област, лесно можеше да държи варварина под око.
— Идиот! — тихо отбеляза сега магьосникът.
Двамата с Дюдермонт (който нервно хапеше долната си устна) ясно видяха как Уолфгар най-сетне се изправя на крака, леко приведен на една страна, очевидно, за да щади раненото си рамо. Докато той обикаляше наоколо, оглеждайки се за път, който да го отведе до вещите му, двамата мъже на кораба съвсем ясно забелязаха, че куца.
— Няма да успее да се изкачи обратно без чужда помощ — рече Дюдермонт.
— Идиот — повтори Робилард.
— Погледни го! — извика капитанът. — Можеше да поеме на юг, както ти бе сигурен, че ще стори, но не го направи. Не, той тръгна на север и навлезе в мразовитите планини, които малцина се осмеляват да прекосят дори през лятото и то с придружители, да не говорим пък да отидат сами!
— Това се казва естествен подбор — насмешливо подхвърли Робилард. — Онези, които биха се осмелили да идат сами, най-вероятно са го сторили и вече са мъртви. Глупаците винаги намират начин да не предадат тъпоумието си на поколенията.
— Ти сам искаше да поеме на север! — напомни му Дюдермонт. — Неведнъж си го казвал. Но не за да загине толкова нелепо. Откога повтаряш, че ако Уолфгар заслужава приятели като Дризт и Кати-Бри, трябва да тръгне да ги търси, колкото и невъзможно да изглежда подобно начинание! Е, виж го сега, сприхави ми приятелю!
При тези думи капитанът махна към дъното на купата, където съвсем ясно се виждаше как Уолфгар бавно и мъчително се катери нагоре по склона, сантиметър по сантиметър, напук на болката, изписана по лицето му. Той не сведе отчаяно глава, не закрещя ядосано, не размаха юмрук в пристъп на безсилна ярост, а упорито се заизкачва обратно по билото на планината.
(adsbygoogle = window.adsbygoogle || []).push({});
