Двадесет и четвърта глава
Издайнически следи
Ужасяващ вопъл, първичен и отчаян, отекна между каменните стени и проникна до самото сърце на планината.
Ле’лоринел прекъсна тренировката си, сведе върховете на оръжията към пода и погледна към коридора, из който продължаваше да ечи окаяното стенание.
— Какво става? — попита, видял някой да притичва покрай отворената врата на стаята му.
Джул Пепър, предположи Ле’лоринел и се затича след нея. Последва я чак до просторните пещери, които се намираха точно под покоите на Шийла и най-приближените й помощнички и в които живееха Чогуруга и Блуг.
Ле’лоринел беше принуден да се наведе рязко, докато влизаше, за да избегне стола, който полетя към главата му и се разби в каменната стена зад него. После отново се разнесе потресаващото стенание отпреди малко и когато погледна към Чогуруга, от чиито гърди се бе откъснало то, Ле’лоринел разбра, че човекоядката плаче.
В средата на залата лежеше подпухналото тяло на млад и силен людоед. Шийла Крий и Белани стояха над него, а в краката им, положил грозна глава върху гърдите на мъртвото чудовище, бе коленичил още един людоед. Ле’лоринел предположи, че това трябва да е Блуг, но после зърна огромния звяр да наднича от другия край на стаята, с изражение на болезнена тревога, което, както почувства елфът, не бе нищо друго, освен не особено убедителна преструвка.
В действителност, изведнъж осъзна Ле’лоринел, съвсем не бе изключено именно Блуг да бе сторил това на сина си.
— Батунк! Детето ми! — ридаеше Чогуруга, проявявайки крайно необичайна за расата си скръб. — Батунк! Батунк!
Шийла Крий отвори уста, за да каже нещо, може би да се опита да я утеши, ала в този миг людоедката изпадна в нов пристъп на ярост и като грабна един от огромните камъни в огнището, го запрати към стената (и то застрашително близо до главата на побързалия да приклекне Блуг, както Ле’лоринел не пропусна да забележи).
— Открили тялото на Батунк близо до един военен пост на север — обясни Белани, приближавайки се до новодошлите Джул и Ле’лоринел. — Изглежда, че още няколко от нашите са били убити.
И като кимна към коленичилия людоед, добави:
— А пък онзи там, Покър, решил, че ще е добре да го върне.
— Но ти май не смяташ така — отбеляза Джул.
Магьосницата сви рамене, сякаш всичко това слабо я интересуваше.
— Погледнете я само! — рече тя в отговор и вирна брадичка към Чогуруга. — Нищо чудно да избие половината людоеди в залива. Или пък самата тя да бъде убита от Блуг.
— Или от Шийла — подхвърли Джул, тъй като за всички беше очевидно, че Шийла започва да губи търпение.
— Е, да, съществува и такава опасност — съгласи се безстрастно Белани.
— Как е станало? — намеси се Ле’лоринел.
— Не е чак толкова необичайно — отвърна магьосницата. — Всяка година губим по неколцина людоеди, особено през зимата. Глупаците му с глупаци така и не се научиха да поставят здравия разум пред желанието да мачкат и убиват. Войниците от поселищата край Гръбнака на света са корави и опитни и съвсем не са лесна плячка, дори за чудовища като тези на Чогуруга.
Още докато Белани обясняваше, Ле’лоринел предпазливо пристъпи към подпухналия труп и след като се убеди, че за момента Шийла е успяла да обуздае Чогуруга, се наведе, за да го разгледа.
Миг по-късно усети как дъхът му секва. Тялото беше покрито с многобройни изкусно нанесени рани, голяма част от които бяха дело на закривено острие. Като острието на ятаган. Една синина върху бедрото на убитото чудовище привлече вниманието на елфа и той лекичко помести тялото, така че да вижда по-добре. Белегът несъмнено беше оставен от тъпата страна на деликатно извито оръжие, много подобно на двете остриета, които Ле’лоринел беше измайсторил за Туневек, докато го караше да играе ролята на Дризт До’Урден.
Елфът рязко вдигна глава, опитвайки се да осмисли видяното. Едно беше ясно — страховитият Батунк не бе станал жертва на обикновен войник.
На Ле’лоринел му идваше да се разсмее с глас (порив, който стана още по-силен при вида на Блуг, който подсмърчаше и търкаше очите си, уж да избърше несъществуващите си сълзи). Гръмогласен рев иззад елфа обаче му напомни, че в стаята има и една човекоядка, която няма да допусне някой да се подиграва с трагедията й.
Ле’лоринел пъргаво се изправи, излезе от стаята и се изкачи до горното ниво, където най-сетне избухна в смях, едновременно трепетно развълнуван и уплашен.
Защото елфът беше сигурен, че не друг, а Дризт До’Урден беше убил Батунк. Дризт До’Урден беше по тези земи и то нейде наблизо — Покър не би могъл да донесе трупа на Батунк от твърде далечно разстояние, не и посред зима.
— Хиляди благодарности, Е’Креса! — прошепна Ле’лоринел и инстинктивно посегна към меча и камата си, после докосна пръстена, който носеше на лявата си ръка.
След всички тези години то най-сетне щеше да се случи. Беше планирал и беше изучавал бойния стил на Дризт, беше се упражнявал до безкрай, беше потърсил помощта на някои от най-големите майстори на меча в опит да намери начин да противодейства на движенията на мрачния елф. След всичко, което бе платил, след годините, прекарани в труд, за да откупи магическия пръстен, след търсенето на съюзници и събирането на информация.
Ле’лоринел усети, че не му достига дъх. Дризт беше наблизо. Не бе възможно някой друг да е надвил Батунк.
Елфът се позавъртя из стаята си, след това излезе в коридора, мина покрай покоите на Белани и Шийла и свърна към неголямата стая, в която Джул живееше, откакто се бе завърнала от Долината на мразовития вятър.
Трите жени се появиха малко по-късно, клатейки глави. Разменяха си доста грубички шеги по адрес на Чогуруга, а Шийла дори я изимитира как хленчи и беснее заради убития си син.
— Не трябваше да бързаш толкова — отбеляза Белани. — Изпусна най-забавната част.
— Горката Чогуруга — рече Джул, широко ухилена.
— Горкият Блуг, имаш предвид — поправи я Шийла и трите избухнаха в смях.
Ле’лоринел обаче не се присъедини към тях, не се и усмихна дори, а златистосините му очи заблестяха по-силно отвсякога.
— Така — заяви Шийла направо. — Най-добре ми кажи какво знаеш за цялата тази работа.
(adsbygoogle = window.adsbygoogle || []).push({});
