Двадесет и пета глава
Наближавайки срока
— Уолфгар! — повтори Риджис, тъй като всички останали продължаваха да мълчат.
Той се вгледа в лицата на приятелите си, мъчейки се да разбере какво става в главите им. Изражението на Кати-Бри беше достатъчно красноречиво — младата жена изглеждаше така, сякаш и най-слабият повей на вятъра може да я събори, напълно вкаменена от изненада при неочакваната поява на Уолфгар след толкова много време.
Дризт бе много по-спокоен и на Риджис му се стори, че елфът следи всяко движение на варварина, опитвайки се да прозре кой всъщност стои пред него — онзи Уолфгар, с когото бяха преживели толкова приключения, или мъжът, ударил Кати-Бри.
Що се отнася до Бруенор, Риджис не бе сигурен дали джуджето иска да изтича при своя изгубен син и да го прегърне или се бори с желанието да се нахвърли отгоре му и да го удуши с голи ръце. Цял трепереше, но дали от изумление, или от гняв, полуръстът не знаеше.
От своя страна Уолфгар също бе приковал поглед в джуджето, мъчейки се да разгадае изражението му. Без да сваля очи от лицето на Бруенор, той кимна на Риджис.
— Търсихме те — най-сетне наруши мълчанието Дризт. — До Града на бездънните води и обратно.
Варваринът кимна, полагайки усилие да запази изражението си непроменено.
— Струва ми се, че и Уолфгар търсеше Уолфгар — обади се Робилард и многозначително повдигна едната си вежда, когато Дризт го погледна.
— Е, най-после те намерихме… или ти ни откри — рече Риджис.
— Но дали си открил себе си? — скептично попита Бруенор.
Уолфгар неволно стисна зъби, устните му се присвиха. Искаше му се да изкрещи, че е открил себе си… молеше се да е така. Погледът му се спря върху всеки от тях поотделно, цялото му същество копнееше да се хвърли към тях и да ги притисне до гърдите си.
Ала пред него се издигаше стена — променлива и безплътна като пушеците, тегнещи в Бездната на Ерту, ала в същото време непристъпна, тя стоеше на пътя му и чувствата му напразно търсеха път към повърхността.
— Изглежда, че съм ви задължен — рече той вместо това, сменяйки темата по възможно най-глупавия според него начин. — За кой ли път.
— Дели ни разказа всичко — добави Робилард. — Излишно е да казвам, че всички сме ви искрено благодарни. Никога досега враговете ни не се бяха осмелявали да предприемат толкова дръзко нападение. Уверявам ви, че управниците на Града на бездънния те води строго осъждат както извършителите, така и онези, от чието име са действали.
Тези думи не прозвучаха толкова тържествено; колкото се очакваше, тъй като всички присъстващи отлично знаеха, че управниците на Града на бездънните води надали щяха да дойдат на север в търсене на онези, които стояха зад нападението. Също както управниците на почти всички големи градове, те бяха повече по такива високопарни изявления, отколкото по решителните действия.
— Може би ние ще успеем да отмъстим вместо тях и вместо капитан Дюдермонт — усмихна се Дризт многозначително. — Тръгнали сме по следите на Шийла Крий, а именно тя е отговорна за покушението над дома на капитана.
— Затова ви доведох Уолфгар — да ви помогне в търсенето.
Всички отново погледнаха към варварина и той отново присви устни от напрежение. Дризт го видя съвсем ясно и разбра, че не е дошъл моментът да сринат стената, която засега удържаше чувствата на Уолфгар, а по този начин — и техните собствени. Той се обърна към Кати-Бри и в широко отворените й очи прочете как се чувстваше тя.
— А Робилард? — неочаквано попита той, в опит да спре или поне да забави неизбежния изблик на чувства. — Робилард няма ли да използва уменията си, за да ни помогне?
Думите му искрено изненадаха магьосника:
— Вече го сторих! — възрази той, макар и сам да усещаше колко неубедително звучи.
Дризт кимна:
— Но можеш да сториш още много.
— Мястото ми е на борда на „Морски дух“, който вече е в открито море, на лов за пирати. Всъщност, преди да тръгна насам, тъкмо бяхме по следите на един пиратски кораб — обясни Робилард.
В отговор елфът се усмихна още по-широко.
— Благодарение на магическите си умения можеш да претърсиш надлъж и нашир много по-бързо от нас — каза той. — Ние знаем къде приблизително се намират враговете ни, но в местност като тази е напълно възможно да са зад следващото било на планината, а ние така и да не разберем.
— Уменията ми са основно в областта на морските битки, уважаеми До’Урден — отвърна Робилард.
— Единственото, за което те молим, е да ни помогнеш да открием скривалището им, в случай че предположенията ни са правилни и то е нейде из югозападното подножие на планината. Ако обикновено зимуват на сушата, скривалището им несъмнено е близо до морето. Само помисли колко по-голяма площ можеш да покриеш с помощта на магиите си, особено пък ако направиш заклинание за летене и го сториш от въздуха!
Робилард помисли миг-два, после вдигна ръка и се почеса по тила.
— Планината е огромна — изтъкна той.
— Смятаме, че знаем къде горе-долу се намират.
Робилард помълча малко и накрая кимна:
— Ще претърся местността, която искате. Ще ви отделя целия следобед, но след това ще се върна към задълженията си на „Морски дух“. Нямам никакво намерение да допусна пиратите, които преследваме, да ни се изплъзнат.
— Чудесно — кимна Дризт.
— Ще взема със себе си един от вас — продължи магьосникът и се огледа.
Изборът му падна върху Риджис, най-лекият от петимата.
— Ти — посочи го той. — Ще дойдеш с мен и после ще покажеш пътя на приятелите си.
Риджис се съгласи, без дори да трепне, и Дризт и Кати-Бри отново се спогледаха изненадано.
Бяха готови почти веднага — Робилард взе една от празните раници и каза на Риджис да го последва. Когато излязоха, го предупреди да се облече колкото може по-дебело, за да се предпази от студа и вятъра, който високо във въздуха бе още по-свиреп, след това направи бърза магия на самия себе си.
— Знаеш ли местността, която Дризт спомена? — попита Робилард.
Риджис кимна и той изрече ново заклинание, от което полуръстът се смали толкова, че Робилард с лекота го вдигна и го пъхна в празната раница, след което двамата се издигнаха във въздуха.
(adsbygoogle = window.adsbygoogle || []).push({});
