Читаем без скачивания Анди Макдермът Нина Уайлд и Еди Чейс 5 Операция Озирис - Неизв.

- Мили боже! - възкликна впечатлена Нина. - Наисти­на си е заслужавало.

- Повече, отколкото бих могъл да си представя. Баща ми имаше нужда от доста убеждаване, но накрая получих свое­то; да си първороден син си има своите предимства! Така че заминах за Кайро и тъй като работех в студио, трябваше да подпиша договор. Рожденото ми име Халид Шабан беше същото като на един от другите актьори, затова ме накараха да си избера сценичен псевдоним. Избрах Озир - от Озирис, разбира се. Мислех, че ще ми донесе късмет.

- Както и стана.

- Определено. На шестнайсет вече работех като актьор - първоначално в малки роли, но постепенно натрупвах опит и си създавах приятели от двете страни на камерата. На осемнайсет изиграх главна роля, което е голям успех по еги­петските стандарти. Студиото поиска да снимам и други, но аз трябваше да отбия военната си служба. Тогава шефът на студиото, който имаше приятели в правителството, използ­ва някои връзки.

Нина отпи от мартинито си.

- И ви спаси от военна служба?

Той кимна с глава.

- Щях да я изкарам, но се радвам, че не се наложи. Тол­кова много се забавлявах! Бях само на осемнайсет, а бях про­чут, изкарвах много пари, пътувах - и се срещах с много кра­сиви жени. - Озир се усмихна широко, но усмивката му бързо се изпари, за изненада на Нина. - Всичко това само засилва­ше завистта на Себак… и тогава той претърпя инцидент.

- Какво му се е случило? Очевидно е бил изгорен, но…

- Случи се, докато беше в армията. - Озир поклати тъжно глава. - За разлика от мен, него го взеха наборник. Беше го яд заради това. Няколко седмици след записването му в армията бил в някакъв камион, който катастрофирал и се подпалил. Прекара два месеца в болницата, половината му лице беше изгорено… След това го пратиха веднага в не­говата част, за да дослужи остатъка от трите години. Нормално е да е озлобен.

- Не съм изненадана. - Разказът му не предизвика съ­чувствие у Нина, но тя започна да разбира омразата на Се­бак към света.

- Когато се уволни от армията, аз постъпих като всеки по-голям брат и се погрижих за него. Намерих му работа като мой асистент и когато основах Храма на Озирис, му дадох ключов пост.

- Как основахте Храма? Създаването на религия не е нещо, което се учи от книгите.

Озир се засмя.

- Преди около осемнайсет години снимах филм „Озирис и Сет”. Аз играех Озирис; сигурно така е било писано! Филмът имаше голям успех - дори излезе по някои екрани в Америка, което се случва рядко с египетските филми. Той ме направи най-голямата звезда в Египет. Всички ме позна­ваха, всички искаха да чуят думите ми… все едно ме бого­творяха, все едно наистина бях Озирис от филма. - Той по­гледна многозначително Нина, подрънквайки с леда в чаша­та си. - Вие сте била известна - по друга причина, но знаете какво е. И колко е… пристрастяващо.

- Не бих се изразила точно така.

Той се усмихна дяволито.

- О, Нина. Първият път, когато се видяхте по телевизи­ята, първият път, когато видяхте лицето си върху корицата на списание… не беше ли вълнуващо? Светът ви гледаше, слушаше ви. Нищо не може да се сравни с това. Никой не е имунизиран срещу изкусителната песен на тази магия - дори занимаващият се с наука човек. Не можете да ми каже­те, че след като сте били на върха, сте щастлива да изпадне­те в неизвестност.

- Нямам нищо против, стига да е охолна неизвестност - отвърна Нина, играейки ролята си. Но неохотно трябваше да се съгласи, че той е прав.

Озир забеляза съмненията ѝ и отново се усмихна.

- Що се отнася до мен, аз исках повече. Не като актьор, нито дори като звезда. Исках да ме обичат - той притисна ръка към сърцето си - тук. Да накарам хората да ми вярват, да ме следват…

- Да ви боготворят?

- Какво да ви кажа? - Той разпери ръце в подигравател­но извинение. - Да, исках да ме боготворят. Затова се отка­зах от актьорската кариера и основах Храма на Озирис - а тихомълком създадох компанията, която по-късно щеше да се превърне в ОИГ.

- Поредният риск? - вдигна вежди Нина.

- Най-големият в живота ми. Аз все пак съм мюсюл­манин - Нина забеляза, че той използва сегашно време, - а за фундаменталистките последователи на исляма, които за съжаление стават все повече в Египет, вероотстъпничеството е престъпление, което трябва да бъде наказвано със смърт. Получих доста заплахи. Затова поверих защитата ми, както и на целия Храм на Озирис, на Себак. Много го бива в това.

- Може би дори прекалено - рече Нина. Шабан разговаря­ше с Кротала на горната палуба, поставил ръка на рамото му.

- Отново се извинявам за това. Събитията излязоха извън контрол. - Нещо на екрана на телевизора привлече вниманието му и той натисна бутона за включване на звука.

- Второ време! На първа редица сме! - Той погледна отново към Нина. - И пак ще се извиня, но това са изключително добри новини!

- Няма нищо - рече тя, оставяйки чашата си на масата.

- И без това трябва да ви оставя за малко. - Тя влезе в яхта­та, за да подири друга тоалетна.

*

- Къде си? - отговори с въпрос Еди на обаждането ѝ.

- В Монако - прошепна Нина. - Намирам се на лодката му. Корабът. Каквото е там. А ти къде си?

- На една автострада в Италия. - Той караше бързо, с трийсетина километра над разрешената скорост от 130 ки­лометра в час, но това беше Италия; нетърпеливите местни шофьори го отминаваха като малка спирка.

- В Италия? Какво правиш там, по дяволите?

- Това е най-прекият път до Монако. Винаги съм искал да гледам Формулата там, но не смятах да го направя точно по този начин… Ами ти? Видя ли зодиака?

- Все още не. Хората на Озир го сглобяват; едва ли ще са готови преди вечерта.

- Проклятие! - промърмори той. - Някак си се надявах дотогава всичко да е приключило. - Изведнъж се сети нещо. - Тази лодка в пристанището ли е?

- Не, в открито море.

- Гръм и мълнии! А как ще слезеш от нея?

- Да, и аз това се питах. Но слушай, Озир каза, че ще ходи на парти в казиното тази вечер. Мисля, че иска да оти­да с него.

- Парти ли? Знаеш ли в кое казино?

- Не, но е свързано със състезателния му отбор, така че едва ли ще е трудно да се разбере. Може да наемеш лодка и да ни последваш до яхтата. Нарича се „Слънчев барк”… О, по дяволите, някой идва. Чао!

- Чао - отвърна Еди, но тя отново беше затворила, пре­ди да го чуе.

- Тя добре ли е? - попита Мейси.

- Да, но е на тъпата му яхта, а все си мисля, че едва ли ще успеем да наемем лодка в нощта преди най-важното събитие в годината.

- За какво парти ставаше въпрос?

Еди се изсмя саркастично.

- Това прозвуча много ентусиазирано. Защо, ходи ли ти се?

- Не. Всъщност не знам. Какво е това парти?

- На състезателния отбор.

Лицето ѝ светна.

- О! Състезатели! Със сигурност трябва да отидем.

- Няма да е купон - напомни ѝ той. - Освен това не сме облечени подходящо като за скъпо казино. - Той кимна към дънките си, тениската и коженото яке и към нейната омачкана от пътуването риза и камуфлажните панталони.

- Тя се усмихна и извади кредитната си карта.

- Облекло за една нощ в Монте Карло? Безценно!

15.

Въпреки бляскавата репутация на курорта, казината в Монако бяха изненадващо обикновени. Макар от филмите - и от рекламите на Министерството на туризма - човек да оставаше с впечатление за смокинги, диаманти и цели състояния, спечелени при обръщането на една карта или при едно завъртане на рулетката, в повечето случаи реал­ността представляваше редици от компютъризирани мо­нетни автомати. Също като Лac Вегас, и Монако беше от­крило, че ако големите играчи изглеждат привлекателно на големия екран, то в действителност много по-голяма печал­ба се прави от непрекъснатия поток обикновени туристи, които нямаха представа от сложните хазартни игри, и бяха гладни и жадни, готови да се настанят в ресторантите и баровете на казината.

Най-новото заведение на княжеството обаче беше избра­ло да възроди идеализираната фантазия на Ривиерата. „Ка­зино д’Азур” представляваше връщане към миналото, кога­то забогатяването е било екзотичен стремеж, а не неблагодарна ежедневна работа. Имаше ротативки, разбира се, но те бяха разположени дискретно, оставяйки на преден план традиционните хазартни забавления.

Когато двамата с Озир влязоха във фоайето, Нина се ог­леда с любопитство. Макар че единствените ѝ хазартни на­клонности се изразяваха в закупуването на някой и друг ло­тариен билет, тя не можа да не се впечатли от работата на архитектите. „д’Азур” представляваше отдаване на почит в стил рококо към онази епоха, когато Монако е започнало да привлича богатите и хазартни личности, и за постигането на автентичния му вид не бяха жалени средства - от спуснати­те ниско кристални полилеи до лакираното абаносово дърво на игралните маси.

- Господи. Това място изглежда невероятно.

- Вие също, Нина - каза Озир. Тя се изчерви неволно. От една страна се чувстваше безпомощна и смутена така, облечена в синя копринена вечерна рокля, с елегантна фри­зура. От друга, тя беше изведена на вечеря в Монако, което беше невероятно вълнуващо… въпреки компанията, която не беше по вкуса ѝ. Освен неколцината широкоплещести бодигардове, антуражът на Озир включваше Шабан и Кротала, който неохотно беше приел да сложи вратовръзка под сако­то си от змийска кожа, за да отговаря на етикета.