Читаем без скачивания Анди Макдермът Нина Уайлд и Еди Чейс 5 Операция Озирис - Неизв.

Чу се глух удар на дърво в метал, последван от характе­рен шум.

На вода.

- По дяволите - едва успя да каже Еди, преди водата да плисне върху главите им от пукнатините на тавана. Пороят бли­каше от една деветметрова цепнатина на тавана и постепенно се засилваше - но недостатъчно, че да ги повлече по склона.

- Не разбирам - рече Нина. - Това не може да нарани никого.

- Не това е капанът - обади се разтревожено Еди и по­сочи надолу по коридора. - А това!

Тя забеляза как пукнатините на пода бързо се разширя­ват, докато водата се стичаше по тях.

- О, по дяволите! Няма да я караме по-бавно - бягайте!

Веществото, което слепваше блоковете, не беше хоро­сан или цимент. Беше смесица от пясък и фино стрит варо­вик, който едва крепеше всичко на мястото му… и сега вода­та бързо го измиваше. Камъните се размърдаха, започнаха да се удрят един в друг, да потъват под краката на тримата…

И да падат.

С изчезването на крехкото лепило подът също започна да изчезва. Камъните падаха в дълбоката яма отдолу.

И с падането на всеки камък, коридорът ставаше все по-нестабилен.

Еди осъзна, че канавките не помръдват, но те бяха твър­де тесни, за да се върви по тях - камо ли да се бяга.

- Минете пред мен! - извика той. Беше най-тежкият от гру­пата - ако пропаднеше в пода, всички щяха да го последват.

- Не мога! - извика Нина зад него.

- Просто го направи, тръгвай!

С колосален гърмеж цялата горна част на рушащия се коридор се свлече в ямата. Пороят се превърна във водопад, но вредата беше сторена. Останалите камъни летяха един след друг в бездната и разкъсването бързо догонваше бяга­щите фигури.

- Натам! - извика Еди. Водата се спускаше по склона, беше оголила последните разхлабени камъни - а отвъд тях подът из­глеждаше твърд. - Само още няколкостотин метра, тичайте!

Камъните под краката му се размърдаха и той се хвърли напред, приземявайки се на ръба на срутващата се секция. Нина също скочи напред, като едва успя да се задържи на крака, сблъсквайки се със съпруга си.

Зад нея Мейси се засили да скочи…

Но последният камък под краката ѝ падна.

Тя изкрещя - но крясъкът ѝ секна рязко, когато тя се сто­вари върху току-що разкрилия се ръб на ямата.

Фенерчето ѝ се търкулна по коридора, а тя задрапа по мокрия под, опитвайки се да намери място, където да се за­хване. Лактите ѝ се плъзнаха по ръба, после китките…

Еди я сграбчи за ръката точно преди да полети надолу.

- Нина! - изпъшка той, когато тежестта на Мейси го по­влече напред и той ожули кокалчетата на пръстите си в сте­ната. - Хвани я за другата ръка.

Нина се изкатери обратно по склона и видя Мейси да се люлее отдолу. Тя се протегна към другата ѝ ръка.

- Мейси! Насам!

Младата жена я погледна с ужас в очите.

- Моля ви, не ме оставяйте да падна!

- Няма да паднеш - обеща ѝ Нина. Пръстите им се до­коснаха - но се изплъзнаха.

Еди също я изпускаше.

- Нина, хайде - рече умолително той.

Нина се отпусна на колене, наведе се над бездната и се протегна.

Този път успя да хване китката на Мейси. Почти на ръба, тя успя да я придърпа към себе си - отслабвайки до­статъчно натиска върху Еди, за да може той да протегне и другата си ръка.

- Хванах я! - излая той. - Дърпай!

Нина се изви назад и напрегна всички сили. Еди се из­прави и я дръпна нагоре. Момичето изскочи над ръба и три­мата се стовариха един върху друг. Мейси се озова върху Еди.

Нина седна.

- Добре ли си? - попита тя Мейси, която кимна утвърди­телно. - Хубаво. Сега слез от съпруга ми.

Гърдите на Мейси се намираха точно върху лицето на Еди.

- На мен не ми пречи - пошегува се той с приглушен глас, преди да ѝ помогне да се изправи.

- Благодаря - прошепна тя, разтреперана цялата.

Нисък, пукащ тътен ги накара да погледнат нагоре.

- Не бързай да ни благодариш - каза Нина. Тя насочи фенерчето си към тавана и видя как от новите пукнатини над главите им се процежда още вода. - Да тръгваме!

Те хукнаха надолу по коридора.

Върху мястото, където бяха стояли до преди миг, се сто­вари цяла секция от тавана - последваха я десетки хиляди литри вода, остатъците от съдържанието на басейна. По­топът се устреми по коридора към тях.

Нямаше как да го надбягат…

Разпененият водовъртеж събори Мейси, блъсна я в Нина и Еди, и повлече тримата надолу по коридора. Те се блъска­ха болезнено в стените и пода, удряха ги парчета от начупе­ните камъни.

Изведнъж през гръмотевичното боботене се чу нов звук -ритмични удари, които ставаха все по-силни…

Фенерчето на Мейси беше подхванато от водещата въл­на и лъчът му осветяваше пътя им. Еди забеляза някакво движение, нещо се надигна покрай поредния чифт колони - след това светлината изчезна, размазана от обекта, който се стовари с гръмотевичен трясък.

- Мамка му! - изкрещя той, докато водата ги понесе право към него. - Дръжте се за мен!

Нина се вкопчи в ръката му, Мейси в единия му крак, а той заклещи другия в канавката. Силата на потока беше твърде силна, за да може Еди да ги спре, но все пак успя да ги забави достатъчно, за да минат между колоните, докато трошачката се издига нагоре.

Ако само знаеше след колко време ще се спусне…

Разнесе се нов удар. Той вдигна крак…

Те профучаха между колоните и се стовариха върху рав­ния под. Нещо грамадно се спусна върху главата на Еди…

Водата го отнесе в съседната зала и трошачката се заби в земята на няколко сантиметра зад главата му. Залата беше мно­го по-широка от коридора, вълната бързо се разля и изгуби си­лата си. Тримата неволни слайдъри бяха захвърлени на пода, кашлящи и пляскащи с ръце като изхвърлена на брега риба.

Трошачката не спираше да трака, но скоростта ѝ се за­бавяше. Нина извади фенерчето си и освети източника на шума. Това беше каменен блок, върху който беше нарисува­на жена, която вдигаше крак, сякаш за да смачка мравка. Канавките бяха вкарали водата в две водни колела; те не бяха достатъчно големи, за да задвижат самата трошачка, но бяха задействали някакъв механизъм.

- Предполагам, че това е Господарката на силата. - Нина отметна мократа коса от лицето си. - Тя наистина се опита да стъпче „онези, които не трябва да бъдат тук”.

- Не си падам по жени с големи крака - отвърна уморе­но Еди. Тежките уреди в раницата му бяха натъртили гърба му. - Всички ли сме здрави?

Мейси се изправи след утихването на трошачката.

- Не се чувствам много добре - призна тя. Хвана ръце­те си, неспособна да спре треперенето им. - О, Господи, мисля, че ще повърна.

Еди се изправи пред нея и сложи ръце на раменете ѝ.

- Хей, всичко е наред. И няма да повърнеш. Знаеш ли защо?

Тя го погледна несигурно в очите.

- Не.

- Защото ще повърнеш върху мен! А после ще трябва да се разправяме и ще стане лошо. Затова ще се оправиш. - Той се усмихна. Минаха няколко мига, преди Мейси да ус­пее да реагира със слаба, но искрена усмивка.

Нина също се усмихна.

- Всичко е наред, Мейси. Победихме и този капан - всъщност бяха два.

- Да, но ни чакат още три - напомни им тъжно тя.

- Засега водим с четири на нула - рече Еди, оглеждайки се за изхода. Надолу водеше нов коридор, този път със стъпала. - На бас, че ще ги направим седем на нула. Този тип Озирис може да си завре капаните в мумифицирания задник! - Този път Мейси се ухили широко.

- Така, следващият арит е Богинята със силния глас, нали? - попита Нина. Мейси кимна. - Да видим дали ще ус­пеем да я накараме да млъкне.

*

Пред входа на обърнатата пирамида не помръдваше нищо, освен пясъка, подухван от вятъра. Ленд роувърът ча­каше мълчаливо завръщането на пътниците си, нищо не смущаваше покоя на пустинята.

Изведнъж от североизток се разнесе шум.

Който ставаше все по-силен.

На хоризонта се появи облак прах, който се вихреше на фона на блещукащата мараня. Но това не беше пясъчна буря. Беше твърде малко - и се движеше с цел. Право към руините.

Постепенно във вихъра започна да се оформя черна, прилична на камък фигура. Боботенето се засили, започна­ха да се различават рев на мощни двигатели и стържене на въртящи се перки.

Но това не беше самолет.

Себак Шабан погледна през прозореца на огромния боен ховъркрафт клас „Зубр”, създаден да превозва танкове и други бронирани коли през всякакъв терен. След като бяха станали свидетели на способностите на четирите ховъркрафта, купени от гръцкия флот, египтяните бяха решили да последват примера на приятелите си-съперници от другата страна на Средиземно море и да купят от Русия две от тези огромни машини.

Официално с този „Зубр” все още се водеха изпитания, преди да поеме редовна служба. Това, че ховъркрафтът се намираше на почти сто километра от мястото, където се про­веждаха изпитанията, се дължеше на един от останалите мъже на мостика.

- Много ми харесва тази машина - каза Шабан на гене­рал Тарик Халил. - Когато планът ни се увенчае с успех, може би ще дадете под наем една такава на Храма. Макар да не съм съвсем сигурен къде ще я паркираме.