Читаем без скачивания Последното приключение на Авакум Захов - Гуляшки Андрей

На мен (професорът беше възложил да приготовлявам три вида бульони. Три месеца след като тази проста работа ми беше дошла до гуша, професорът зареди всеки от бульоните ми с по една порция различни вируси и ми нареди да следя и да описвам развитието им. Три пъти в седмицата аз взимах от вирусите на първия бульон и ги смесвах с вирусите на втория, а вирусите от втория бульон омесвах с вирусите на третия. После взимах от вирусите на третия и ги смесвах с вирусите на първия бульон и така нататък по същия ред, та до безкрайност. Тоест допреди един месец.

Може би читателят ще се учуди на това редуване на цифрата „три“. Изглежда наистина малко „алхимично“ И аз се чудя. Попитах веднаж професора, но той, вместо да ми отговори с топлия си глас, заби такъв студен и остър поглед в мозъка ми, че оттогава в душата ми секна всякакво желание да задавам любознателни въпроси. Превърнах се на тъжен мълчаливец. На мълчаливци бяха се превърнали и моите колеги. И те бяха се опитали да изчоплят някакви обяснения от устата на професора, но и тях беше сполетяла същата участ — забил беше шефът по една инжекция от смразяващ хлоретил в мозъците им и любопитството им беше угаснало тутакси, като духната свещ.

Казвам „както и да е“, защото не зная какво друго да кажа Найден Кирилков, който имаше зла и безочлива уста, също не питаше за нищо; говореше разни дръзки думи с любовно съдържание и нахално се хилеше на Марина.

Тук му е мястото да изтъкна, че професорът за пръв път се показваше толкова необщителен и скъперник на приказки. Той не беше по природа приказлив и много общителен, но когато започнахме операцията „Антивирус — Г“, необщителността и мълчаливостта му се увеличиха десеторно. За сметка на това увеличение очите му засвяткаха трескаво, понякога с ослепителни пламъчета вътре в зениците, сякаш бяха прозорчета на топилна пещ. Не случайно Найден Кирилков, човек с безсрамна уста, веднаж го нарече най-безцеремонно „алхимик“, В днешно време да наречеш някого „алхимик“ това не е кой знае каква чест! Но тая съмнителна дума беше изречена от още по-съмнителен човек, затова не й обърнах по-особено внимание. Ако беше изречена от сериозен човек, щях да се почувствувам задължен да поискам някакво обяснение все пак Колкото и особено да се държеше нашият професор, аз изпитвах към него едно неугасващо чувство на възторг. Тоя голям учен се беше увлякъл в един абсурден експеримент.

Въпреки секретността, сред която вършехме нашите опити, навън, пък и сред стените на лабораторията, започнаха да никнат и да се разпространяват какви ли не слухове! Всякакви, дори фантастични Така например напоследък много настойчиво се мълвеше, че професорът, видите ли, бил на път да сътвори по генетичен начин някакъв нов вирус, какъвто във вселената въобще не е съществувал до тоя час. Изменял генетичния код на известен вирус и създавал нов, неизвестен! Забавлявал се, както някога се е забавлявал бог Саваот, създавайки разните видове живот. Хубав слух, нали? Косите ти да настръхнат. Защото, ако в лабораториите започнат да сътворяват по генетичен път разни нови вируси, каква е гаранцията, че след време в същите тия лаборатории няма да започнат да сътворяват нови видове човешки същества? Същества, оплодени от Рациото и родени от Логиката? Кибернетичните уроди на научно-техническата революция?

Една заран професорът пристигна в отделението облечен официално, като за правителствен прием или юбилей. Лицето му беше повехнало, имаше цвят на ръждясала тенекия, дори изглеждаше още по-нездраво, но очите му святкаха възбудено, през прозорчетата на пещта се виждаше да бумти голям, невиждан огън! Той ни повика в своя ъгъл на лабораторията, където беше бюрото и огнеупорният му сейф, и ни съобщи с глас, който не звучеше много тържествено, че експериментът „Антивирус — Г“ е на привършване и че, слава богу, може да ни зарадва с една добра новина. Той отключи огнеупорната каса, извади една стъкленица, върху която беше залепен червен етикет с череп и две кости („Много опасно!“), и като я почука леко с показалеца си, усмихнато ни обясни, че тя съдържала един нов вирус, в който, според него, имало доста хляб за бъдещата „генерална“.

„Тоя вирус, който аз предлагам да бъде наречен временно «Нов-Г–1», е плод на нашите общи усилия, той е рожба на целия наш колектив. Тепърва ни предстои да изследваме неговите качества и да го класираме на съответно място сред другите болестотворни вируси. Моите първи впечатления от него са още скромни, но все пак имам основания да мисля, че от всички познати вируси, които причиняват грип, силата на нашия «Нов-Г–1» е многократно по-голяма.“ Тънките, почти незабележими устни на нашия професор се свиха при тия думи бог знае в каква усмивка, поне на мен ми се стори, че се усмихва мъртвец, както е положен в ковчега. „Трябва да се радвате, скъпи колеги — изгледа ни той с режещите си очи и на мен пак ми се стори, че те се усмихват някак особено, — трябва да се радвате — повтори той, — че сте създали едно ново същество!“

Ние не се зарадвахме, защото, първо, никой от нас не се чувствуваше баща на съществото, бащинството принадлежеше, без друго, на професора; второ, съществото беше едно ново Зло и макар ние да бяхме специалисти и да знаехме, че от него ще се приготовлява спасителна ваксина, не изпитахме желание да извикаме ура. Злото не се приветствува с ура дори в случаите, когато дохожда уж за добро.

Професорът помълча, може би беше озадачен от липсата на ентусиазъм, въодушевлението ние маркирахме с щедри служебни усмивки, после, за първи път, откакто работех в отделението, той затвори огнеупорната каса с два ключа, като заклинателно ни предупреди отново, че силата на вируса е „големичка“ и затова следва да се държи ден и нощ под „двоен ключ“.

Следващите две седмици ние се отдадохме на безумни тържества по случай раждането на новото същество. Професорът се разболя същия ден, когато дойде при нас, за да ни съобщи радостната новина. Болестта му беше тайнствена. Войн Константинов, който ходи в къщи да го навести, повдигаше рамене и сам правеше някакви тайнствени гримаси, което означаваше, че случаят надхвърля обикновените заболявания и че се касае по-скоро до нещо психологическо. Найден Кирилков каза веднаж, че професорът е обладан (вероятно от дявола, и аз си спомням много добре, че тогава никой не му възрази. Като че ли обсебването от дявола беше нещо напълно в реда на нещата, нещо подобно на един малък грип.

„Новият“ беше затворен с две ключалки, професорът отсъствуваше, нямахме никаква срочна работа. Войн се отдаде на комар, Недьо заседна при хризантемите си, безпътният млад човек дохождаше заран с половин час закъснение и с дебели сини кръгове под безсрамните си и нахални очи. Марина четеше цял ден „Курс по фотография“ и от време на време щракаше с един „Киев“ по посока на опразненото професорско място. Аз пък блуждаех около работната си площадка, представях си разни невъзможни неща и понякога се засмивах на глас.

А навън валеше. Все валеше. Тих, студен, ужасен есенен дъжд се сипеше ден и нощ от потъмнялото небе. Понякога привечер падаше мъгла и тогава имах чувството, че се намирам в дъното на някакво безкрайно блато. Представяте ли си как се чувствувах по това време в моята усамотена вила, без жива душа наоколо си, само с оная натрапчива представа за обесения, дето висеше под перилата на стълбището? Общо взето, всички бяхме обхванати от някакви особени настроения и аз мисля, че това се дължеше преди всичко на новороденото същество. На планетата беше се появил един нов и много зъл животински екземпляр.

Тържествата завършиха на петнадесетия ден. Професорът пристигна оздравял, но си личеше по някои неща, че наистина е имал вземане-даване с „дявола“. Толкова беше изтънял и заприличал на прозрачен, че ако не бяха черните му дрехи от раирано дубле, през него сигурно щеше да се гледа. Какъв ли мрачен щеше да изглежда светът през тоя човек! Представих си веднаж и се засмях много силно на глас. Това беше също дяволска работа.