Читаем без скачивания Последното приключение на Авакум Захов - Гуляшки Андрей

Ако се обърнем с лице към Витоша, нашите работни места заемат следното положение. Първо — най-отляво се намира заградената с параван командна „кабина“ на професора. Следват от ляво на дясно работните маси на помощника, на Недьо Недев, на Найден Кирилков, на моя милост. Най-вдясно се намира едно малко помещение, образувано от стените на четири огромни шкафа. В тия шкафове са вградени безброй лавици и долапчета, натъпкани с лампи, горелки, колби, шишетии, съдържащи всякакви киселини, спиртове, отвари, законсервирани парченца месо, кафези, в които временно установяваме опитните животни, и т.н. Това място, заградено с шкафове, е царството на нашата лаборантка. Там има една мраморна маса, върху която винаги горят разни спиртни лампи, димят и къкрят едва доловимо епруветки, колби и други стъкленици, напълнени с всякакъв вид мътилки.

Между нашите маси има проходи, широки 4–5 крачки, а срещу масите ни е източен един общ тезгях, дълъг от единия край на залата до другия. Върху този обкован с ламарина тезгях правим нашите опити и изследвания. Той е винаги отрупан с хиляди неща — големи и малки микроскопи, стъкленици, стъклени плочки, стойки за колби и епруветки, спринцовки и така нататък.

Насреща са трите широки прозореца, през които се виждат късчета от синята снага на Витоша.

И така, пет минути след като влязохме в залата, откъм командния пункт изригна страшен рев — ревеше професорът, но така, сякаш някой го беше мушнал с нож. Викът беше нечленоразделен, а всички нечленоразделни викове са ужасни, затова ние подскочихме и с всичка сила се втурнахме към мястото, откъдето изригваше тоя вопъл на смъртта. Професорът стоеше до огромното си бюро, в лявата си ръка държеше страшната стъкленица с червения етикет, с черепа и двете кокалчета, а с дясната скубеше малкото коса, която беше останала върху плешивия му череп. Очите му гледаха безумно, а долната му челюст трепереше, тресеше се, сякаш беше завързана за електрически проводник. Като видяхме нашия авторитетен шеф в това неописуемо състояние и страшната стъкленица, отворена, да се тресе в ръката му, ние сами започнахме бързо да изпадаме в същото неописуемо състояние. Гледахме го втрещени, ококорени, побиха ни тръпки. Сега си мисля, че ако това състояние беше продължило още половин минута, ние всички щяхме да замучим в хор, като подплашени говеда. Изобщо нещата около тоя вирус винаги стигаха до някакво дяволско положение.

Работата не отиде толкова надалеч благодарение на оня недостоен човек Найден Кирилков. Нали за никого не даваше пет пари и за нищо не се вълнуваше, той и при тази зловеща ситуация остана верен на себе си. Докато ние си гълтахме езиците, той най-спокойно измъкна стъкленицата от ръката на професора, после се протегна за гарафата и го накара да пие насила. Водата се разля по брадата му и тази картина изглеждаше много непристойна, но нашият човек не искаше да знае, него никакви непристойни картини не можеха да смутят. В края на краищата водата подействува успокояващо и професорът дойде на себе си.

Неговият поглед режеше, но сега той просто ни взе главите. Така ни изгледа, че ние неволно отстъпихме една крачка назад, а Марина се вкопчи в ръката ми, сякаш имаше опасност да бъде изскубната от някаква чудовищна сила. Ако аз самият не бях смутен, щях да благославям гоя неин страх.

— Някой е взел стъкленицата с нашия „Н-Г–1“ и на нейно място е сложил ей тази, в която има кой знае каква пикня! — зина професорът срещу нас и ние едва не изпопадахме на пода.

— Между тази стъкленица и онази няма никаква разлика — каза с несвой глас Войн Константинов. — И етикетът е същият!

— Може да е същият, но съдържанието вътре е друго! — ревна отново професорът.

— Не разбирам — разпери безпомощно ръце Войн Константинов. — Нали касата е била заключена с два ключа?

— Както я бях заключил, такава заключена я намерих! — изгледа го накриво професорът.

— Е, добре — обади се Недьо Недев и се прокашля. — Нали печатът на вратата беше непокътнат? Когато дойдохме одеве, той си стоеше на вратата непокътнат!

— И печатът беше непокътнат, и касата беше заключена с двата ключа, а стъкленицата с нашия вирус е сменена.

— Хм! — каза Найден Кирилков.

— Какво „хм“? — вторачи се в него професорът.

— Извинявайте, но вие разправяте басни. Нима може да влезе човек в залата, без да счупи печата, и нима може да вземе от касата нашата стъкленица и да сложи на нейно място друга, без да отваря вратата й?

— Щом като нашата стъкленица я няма, значи — може! — натърти професорът и удари с длан по масата.

— В такъв случай крадецът е бил безтелесен и е носил при това шапка-невидимка! — засмя се дръзко Найден Кирилков.

Докато траеше този разговор между професора и нахалния човек, Войн Константинов беше изследвал вече една капка от новата стъкленица и сега клатеше унило и отчаяно глава.

— Това е най-невинна отвара — каза той. — В нея има само безвредни бактерии и нищо друго.

Ние се умълчахме за минута, две. Беше толкова тихо в залата, че се чуваше как дъждът чука по стъклата на прозорците.

— Как е изчезнала стъкленицата — това може наистина да е една мистерия — изправи се професорът и ние видяхме, че раменете му изведнаж се бяха свлекли и че ръцете му бяха станали ужасно дълги. — Мистерия или не, в тоя момент обаче друго ме тревожи! — продължи той и облиза несъзнателно устните си, вероятно бяха се попукали. — Тревожи ме това, че животът на хората е в опасност, защото нашият чумоподобен вирус е в чужди ръце! — Той стоя така някое време, загледан в пространството, после отново продължи, но вече със своя глас: — Моля ви да не напускате отделението, докато аз съобщя случая на главния директор! — И прегърбен, но с твърди стъпки прекоси залата и излезе навън.

Най-щастливото време от живота на човека е юношеството, а най-щастливите времена през юношеството са ваканциите Като гимназист прекарвах годишните си ваканции на село, в плевнята на чичо ми. Там реших да ставам астроном. В основата на това ми решение лежеше, разбира се, вродената ми склонност към математическо и логическо мислене, качество, свойствено на хора с по-сурови характери. Иначе астрономическите ми увлечения бяха вдъхновявани и от други обстоятелства, две от които, колкото и да са незначителни, трябва, струва ми се, непременно да спомена, а именно — плевника на първо място, и на второ — съседството ми с Теменужка.

В ония първи години след Девети септември плевници още имаше, но исторически те нямаха бъдеще, затова не се поддържаха, а бяха изоставени на произвола на съдбата си. Горният кат на чичовия плевник беше целият разграден, останали бяха само подпорни греди, така че аз можех да водя астрономически наблюдения по четирите посоки на небесната сфера. Винаги съм обичал да зяпам небето, да скитам мислено помежду тия безкрайни лозници, накичени с гроздове от златни и сребърни звезди. И сега нося в душата си една утайка от някогашната обич, но къде могат да се сравняват сегашните улегнали години с ония юношески времена! Както и да е, от всички страни, значи, имах открит хоризонт, а над главата ми ветрищата бяха разкрили достатъчно място от тавана, за да мога да хвърлям поглед от време на време и върху самата най-централна част от небесния свод.

От само себе си се разбира, че наблюденията водех с невъоръжено око. Понякога изучавах небето легнал по гръб, но се случваше да сядам на входа, който беше Обърнат към Теменужкини, да провесвам крака надолу и оттам да се взирам към западната дъга от небесния купол. Беше удобно да се седи на дъсчения праг и да се наблюдава, затова навярно западната част на небето бях изучил най-добре.

Донесъл си бях книги, в които се разказваше за старите гръцки митове, свързани с произхода на съзвездията. С каква наслада четях за Касиопея, за Андромеда, за Косите на Вероника! По някой път ми се струваше, че козлоногата ми съседка тича по Млечния път и уж се крие между звездните лози и лукаво ме кани да играем на жмичка. Какво пък, Теменужкините номера нямаха край! Затова я поканих веднъж в плевника, за да й разкрия по-системно най-важните кътчета от небесния свят. Тя на часа се съгласи и когато се мръкна добре, покачи се през плета и тупна с босите си нозе в нашия двор. На какъв чуден дворец се превърна тутакси моят пленник! Всъщност той не беше се превърнал в дворец, голяма работа разните дворци, населени с невежи и умствено убоги велможи! Той се преобрази в една обширна обсерватория, която уж стоеше на земята, а в действителност се носеше из пространството и всяка секунда менеше координатите си спрямо чичовия двор и сливака на Теменужкиния дядо.