Читаем без скачивания Анди Макдермът Нина Уайлд и Еди Чейс 5 Операция Озирис - Неизв.

- Чувствата ни са взаимни, господин Озир - отвърна Грант.

- Моля ви, наричайте ме Халид. Имам чувството, че вече ви познавам от филмите ви.

Грант се ухили, поласкан.

- Наистина ли? Страхотно! Опитах се да гледам някои от вашите, но се намират малко трудно в Нетфликс. Но пък гледах „Озирис и Сет”. Бяхте невероятен в него.

Озир махна скромно с ръка.

- Трябва да посетите централата на „Храма на Озирис” в Швейцария, там ще ви покажа останалите. Заповядайте, когато пожелаете; вратата ми винаги е отворена за вас. Но актьорската професия е вече зад гърба ми - имам ново при­звание. И толкова се радвам, че вие - той се обърна към тълпата - всички вие сте избрали да ме последвате в това невероятно пътуване. Вече сме десетки хиляди, пръснати сме по цял свят и броят ни непрекъснато ще расте, щом нови и нови открият, че истинското безсмъртие може да бъде на­мерено само чрез учението на Озирис. Всички ще живеем вечно! - Той протегна ръце към небето и тълпата отново из­рева ликуващо.

Брат му нетърпеливо даде някаква заповед и пазачите отблъснаха хората назад. Един от тях отвори вратата и до­като Озир и придружителите му влязоха вътре, мъжът със сакото от змийска кожа погледна презрително Еди.

Грант стигна до вратата, но се поколеба, щом забеляза, че Еди не върви след него.

- Какво има?

- Не си падам по такива мероприятия. Вие вървете; аз ще ви изчакам тук.

- Не, човече, ела с мен. Чуй какво има да каже - това ще промени живота ти. Ще можеш да преобърнеш процеса на стареене, отново ще изглеждаш на трийсет!

- Аз съм на трийсет - отвърна ледено Еди.

- Наистина ли? Господи боже. Не се обиждай, пич, про­сто изглеждаш доста… обрулен. - Осъзнавайки, че думите му няма да убедят бодигарда, Грант се примири: - Добре де… изчакай ме тук. Да.

- Забавлявайте се, господин Торн - отвърна Еди, докато Грант влизаше вътре. Поклати глава и леко се усмихна. Ра­ботодателят му беше живото доказателство, че някои хора са готови да повярват на всичко.

Поне „Храмът на Озирис” изглеждаше напълно безоби­ден, шантав култ.

*

Няколко часа по-късно Еди се прибра у дома.

- Как мина в ООН? - попита той, щом влезе в апарта­мента. После забеляза празната бутилка вино. - Ох.

- Мина наистина ужасно - отвърна намръщено Нина. Няколко часа по-рано се беше обадила на Хогарт и мисълта, че трябва да преразказва отново спора си с Ротшилд я ядо­са. - Нищо не успях да постигна, а Морийн се държа като истинска кучка; накрая ме накара да се чувствам ей толко­ва голяма. - Тя протегна треперещата си ръка към него и разтвори палеца и показалеца си на един сантиметър един от друг. - Не трябваше въобще да ходя. Нямаше да отида, ако не ме беше накарал.

- Не съм те карал - възрази Еди.

- Напротив! Със същия успех можеше да ме занесеш там на гръб!

Той поклати глава.

- Господи! Ротшилд те е ядосала, защо си го изкарваш на мен?

- Защото ти си тук! - извика тя. - Направо да не по­вярва човек.

- О, за Бога! - въздъхна Еди. - Престани. Бях на рабо­та! Вчера ти предложих да поговоря с Чарли, а ти ми каза да не го правя.

Споменаването на Чарли я подсети нещо.

- Къде беше тази сутрин? Опитах се да ти се обадя, но не ми вдигна.

- Защото работех. Когато съм на работа, не мога да про­веждам лични разговори. Знаеш го много добре.

- Но когато ти се обадих, не беше на работа. Чарли ми звънна - не можел да се свърже с теб и попита дали знам къде си.

Той се поколеба, смутен.

- Кога е било това?

- След като излязох от ООН. Някъде към един и половина.

- А, да, вярно. Бях с Грант Торн.

- Странно - рече Нина със съвсем невесел глас. - Чар­ли ми каза, че си на работа чак късно вечерта.

Почти можеше да чуе звука от скърцащия му мозък.

- Така стана, защото… направих услуга на Грант. Извън работа.

- Що за услуга?

- Искаше да отида да му взема портокалов сок. - Виж­дайки подозрителното ѝ изражение, той продължи: - Сери­озно ти говоря! Проклетият кучи син го домързя да прекоси една улица, за да си купи сам!

- Мислех, че в договора ти има клауза, че не се занима­ваш с подобни неща. Все пак си бодигард, а не иконом.

- Ами като ми предложи да ми плати петстотин долара, някак си забравих за нея.

- Платил ти е петстотин долара, за да му купиш пор­токалов сок?

Той измъкна от джоба на якето си банкнотите, които беше получил предишния ден, и ги хвърли на масата.

- Виждаш ли? Човекът наистина има повече пари, от­колкото здрав разум.

Нина погледна подозрително парите. Познаваше Еди достатъчно добре, за да разбере кога увърта, а този път из­глеждаше доволен от бързата си мисъл. Може би Грант Торн наистина беше проявил абсурдна щедрост, макар да ѝ се струваше, че тук имаше още нещо.

- Какво прави през останалото време? Портокалов сок се купува бързо.

- Да беше видяла опашката - отвърна той с широка ус­мивка, която бързо изчезна под погледа на Нина. - Да, свър­ших и още нещо…Срещнах се с един приятел.

Погледът ѝ се напрегна.

- Приятел или приятелка?

- Приятел полицай.

За голямо негово облекчение Нина не се заяде, че това не пречи да е едновременно полицай и жена. Вместо това каза:

- Не знаех, че имаш приятели полицаи.

- Извинявай. Не знаех, че трябва да ти представя пълен списък на всичките си връзки по света. Аз имам много приятели!

Тя не беше сигурна дали той нарочно наблегна на това „аз”, но нямаше намерение да го остави без коментар.

- За разлика от мен ли имаш предвид?

- Това пък откъде ти хрумна? Никога не съм казвал, че нямаш никакви приятели.

- Хубаво. Защото аз имам приятели. Имам… - Тя се за­мисли и лицето ѝ се смръщи, докато обмисляше отговора. - Имам Пайпър.

- Която се премести в Сан Франциско.

- Мат! Мат Трули ми е приятел!

- Не си разговаряла с него от месеци.

- Но си остава мой приятел! Освен това Лола! - добави Нина, размахвайки триумфално ръка. - Лола ми е приятел­ка. Всъщност двете ще вечеряме заедно утре. Така че, да, имам приятели.

- Никога не съм твърдял, че нямаш! Защо го приемаш толкова навътре?

- Защото… защото има нещо друго, което ме потиска - призна тя. - Почти всичките ми приятели са археолози или историци. И тъй като медиите ме направиха на пух и прах, те се държат с мен така, сякаш съм радиоактивна.

- А може би въобще не са били истински приятели - каза ѝ Еди. - Защо веднага предположи, че сутринта съм се срещал с приятелка? Какво, да не би - ха! - да не мислиш, че имам любовница?

- Не, просто… - Главата ѝ клюмна. - Това щеше да е идеалният завършек на този ужасен ден. Просто си го по­мислих и повече не можах да си го избия от главата. Ти си непрекъснато навън, а аз… ами, напоследък не съм особено приятна компания. Пък и нали се сещаш, не сме правили секс доста отдавна.

- Пет дни е „отдавна”?

- Оженихме се скоро - би трябвало да правим секс на всеки пет минути! - Тя се отпусна на дивана. - Господи. След всичко, което ни се случи, си мислех, че поне бракът ни ще бъде онова идеално нещо, което да ни помогне да пре­живеем трудностите. Но…

- Нали не си размислила? - попита загрижено Еди.

- Не, Боже, не. Просто… съвсем не е такъв, какъвто си мислех. Какъвто се надявах, че ще бъде.

- Бракът е като живота, така мисля. Нещата винаги се променят и човек се адаптира към тях. Има една поговорка сред военните - не знам кой я е казал, Наполеон или някой друг: “Никой план не оцелява след сблъсъка с врага”.

- Казал го е фелдмаршал Хелмут фон Молтке - попра­ви го Нина, спечелвайки изненадан поглед от съпруга си. - Но ако бракът е план, кой тогава е врагът?

- Всеки и всичко извън тази стая.

- Мразя тази стая.

- Добре де, далеч от този диван.

- И на дивана не съм голяма почитателка. - Двамата се засмяха.

- Добре, виж какво - каза Еди, - не се срещам с друга жена. Разбрах какво е да си от другата страна, докато бях женен за София. Не се тревожи за това. Нито за каквото и да е друго. Утре се забавлявай добре с Лола и се разтовари от проблемите. - Той махна с ръка към купчината пари. - Ако Грант пак ме помоли да му купя портокалов сок, току виж сме успели да си позволим да отидем на почивка.

- Хубаво ще бъде. На някое екзотично място.

- Египет? - По телевизията течеше поредната реклама за отварянето на Сфинкса - събитието щеше да се излъчи на живо след три дни.

Той я целуна по бузата.

- Да видим какво ще ни донесе утрото, става ли?

3.

Въпреки поредния махмурлук, Нина се чувстваше така добре, както не се беше чувствала от доста време насам. Дори самата мисъл, че ще прави нещо извън обичайната де­пресираща рутина, ѝ беше подействала като искра; след като Еди излезе с друг клиент в града, тя реши да последва при­мера му и да се разходи из Манхатън, преди срещата с Лола.

Намери бележката, която Лола ѝ беше дала, и отново провери адреса на галерията. Над него беше записано съоб­щението на Мейси Шариф, за което съвсем беше забравила. Не си спомняше името ѝ; стажантката сигурно беше започ­нала работа в АСН след напускането ѝ.