Читаем без скачивания Анди Макдермът Нина Уайлд и Еди Чейс 5 Операция Озирис - Неизв.

Тя се облегна назад.

- Засега? Да. За по-дълъг период? Не съм сигурна.

- Все нещо ще излезе - увери я той. - Сигурен съм.

- Откъде?

Той не отговори.

2.

Нина вдигна очи към тъмната стъклена фасада на Сек­ретариата на ООН, изпълнена с леко безпокойство. Не беше стъпвала тук повече от седем месеца: седем месеца, откакто беше временно „отстранена от длъжност” - по-точно увол­нена - от новия директор на международната Агенция за световно наследство. Честно казано, нямаше особено жела­ние да се завърне на мястото, където беше преживяла тако­ва унижение.

Тя докосна късметлийския медальон, който висеше на шията ѝ, стисна зъби и се устреми към фоайето.

Изкачването с асансьора продължи по-дълго, отколкото си спомняше. Самият асансьор ѝ се стори по-тесен, заду­шен. Нещата не се оправиха и след като слезе във фоайето и я пуснаха през охранителната врата. Макар да си казваше, че приемната едва ли ще се е променила кой знае колко за седем месеца, множеството дребни разлики я правеха да из­глежда смущаващо чужда.

Едно нещо не се беше променило - фигурата зад гишето.

- Доктор Уайлд! - извика Лола Джианети и скочи да я посрещне. - Или вече трябва да ви наричам доктор Чейс?

- Все още Уайлд - усмихна се Нина на дългокосата блон­динка, докато двете си разменяха прегръдки, - исках да запа­зя името си заради професията. Макар че сигурно щеше да ми е по-лесно да си намеря друга работа, ако го бях сменила.

- Как е Еди? - Лола посочи пръстена на лявата ръка на Нина. - Как беше сватбата?

- Импровизирана. За което бабата на Еди още не може да ни прости. Тя искаше да пътува до Ню Йорк. - Нина се усмихна, след което отново стана сериозна. - А ти как си?

- Възстанових се. Повече или по-малко. - Лола поглед­на към корема си, където беше намушкана преди седем ме­сеца в същата тази зала, в която стояха сега.

- Сигурно ти е било трудно да се върнеш на работа.

- Наистина ми беше странно. За известно време. - Лола сви рамене, твърде небрежно. - Но си обичам работата, така че… - Тя се поколеба, погледна към кабинетите и снижи глас. - Честно казано, вече не я обичам толкова.

- Ротшилд? - попита Нина.

Лола кимна.

- Вие бяхте много по-добър шеф. Сега важното е кой ще ѝ се подмаже най-много. И парите.

- Точно затова съм тук. Роджър Хогарт не може да дой­де, затова ме помоли да го заместя. Еди също непрекъснато ми го натяква.

- Ясно. - Лола се обърна към компютъра си. - Профе­сор Ротшилд провежда видеоконференция с доктор Бъркли, но разговорите им обикновено продължават не повече от петнайсетина минути. Срещата ѝ с професор Хогарт беше насрочена за след това, така че ще щом излезе ще попитам дали ще ви приеме.

- И дали изобщо ще ме поздрави - отвърна Нина. При мисълта за Ротшилд сдържаният ѝ гняв отново се разбушува. Тя се опита да го потисне. Шансовете да промени нещо клоняха към нула, но беше решена да изкаже мнението си, а за това умът ѝ трябваше да бъде ясен и съсредоточен.

- Ще направя всичко, което зависи от мен, за да я убедя. - Лола погледна към табличката до монитора. - О, това ми напомня, че има съобщение за вас.

- За мен?

- Да, от една от стажантките… - Тя порови из малката купчина хартийки. - Ето - Мейси Шариф. Обади се вчера, искаше номера ви. Не ѝ го дадох, разбира се, но ѝ обещах, че ще ви уведомя за обаждането ѝ. Опитах се да се свържа с вас на домашния ви телефон, но се оказа, че е закрит.

- Преместихме се в друг апартамент - отвърна сухо Нина, докато Лола ѝ подаваше листчето. - Какво искаше тя?

- Не ми каза. Всъщност всичко ми се струва много странно - доста хора искаха да говорят с нея. Тя беше на раз­копките на доктор Бъркли, но внезапно си тръгна. Никой не ми обясни защо, но според мен си има проблеми с египет­ската полиция. Трудно ми е да си го представя - изглежда толкова симпатична, но знае ли човек?

- Предполагам, че откакто съм си тръгнала, АСН наема хора от кол и въже - мрачно се пошегува Нина. Тя погледна бележката с любопитство - краткото съобщение беше напи­сано със закръгления почерк на Лола, а след него беше до­бавен телефонен номер. Нина сгъна листчето и го прибра.

- Къде живеете сега? - попита Лола.

Лицето на Нина се сгърчи.

- В Блисвил. Единственото място, което можем да си позволим, и което все пак е в рамките на града и не пред­ставлява бойно поле.

- О! - възкликна съчувствено Лола. - Ами там е… удобно, заради магистралата.

- Да. И гробището.

Двете се усмихнаха, след което Лола попита колебливо:

- Доктор Уайлд?

- Наричай ме Нина, моля те. Какво има?

- Не искам да прозвучи нахално, но ми се струва, че животът ви не е особено весел напоследък.

- Защо си мислиш така? - Двете отново се усмихнаха.

- Работата е там - каза Лола, - че за утре си взех почи­вен ден, с един приятел планирахме да посетим една нова изложба, а после да отидем на вечеря. Само че му изникна внезапен ангажимент, така че… питам се дали няма да по­искате да дойдете с мен?

Нина понечи да откаже поканата, но се сети, че я очаква единствено поредната вечер в компанията на Дей­вид Карузо.

- Къде се намира галерията? - попита тя.

- В Сохо. А ресторантът е в Малката Италия. Хубаво местенце, един приятел на братовчед ми го държи.

- Не знаех, че се интересуваш от изкуство.

Лола се изчерви леко.

- От скулптури. Това ми е нещо като хоби: правя малки птички, цветчета и други неща от метал и жици. Не съм мно­го добра, но реших, че в галерията мога да открия някои идеи.

Нина обмисли предложението и реши: какво толкова, по дяволите. Това щеше да я поразсее за няколко часа.

- Добре, защо не?

- Страхотно! Сега ще ви запиша адреса.

Тя потърси тефтерчето си, но Нина ѝ подаде листчето, на което беше записано съобщението на Мейси.

- Напиши го тук. Спаси едно дърво.

- Благодаря. В три часа?

- В два, ако си съгласна. Колкото по-малко време стоя в апартамента, толкова по-добре!

Вратата на коридора се отвори. Нина се обърна и видя как Морийн Ротшилд излиза и замръзва при вида на Нина в приемната. След миг професорката се отправи към нея с крива, изкуствена усмивка на лицето.

- Нина.

Нина кимна в отговор на по-възрастната жена.

- Морийн.

- Не очаквах да те видя отново тук. Какво искаш?

- Всъщност искам да говоря с теб.

Родшилд присви очи зад очилата си.

- Много съм заета, Нина. Всъщност сега имам среща с Роджър Хогарт. Сигурно го помниш.

- О, да. Всъщност той ме помоли да го представлявам. Възпрепятстван е.

- А-а-а. Надявам се да не е нещо сериозно. - Лицето ѝ не изразяваше никакво съчувствие.

- Не е, но няколко дни няма да може да ходи. Затова ме помоли аз да говоря с теб вместо него.

Нина знаеше, че Ротшилд умира от желание да ѝ отка­же, но Хогарт беше уважаван член на академичната общност и имаше добри връзки. Ако откажеше среща на заместника му, той можеше да го приеме като обида… или признак, че тя се страхува да защити позицията си.

- Предполагам - каза най-накрая тя с огромна неохота, - че мога да отделя няколко минути. Като услуга за Роджър. - Тя се обърна и тръгна по коридора, а Нина се усмихна на Лола, преди да я последва към кабинета ѝ.

Който някога беше неин. Изгледът към Манхатън беше болезнено познат, но всичко останало беше променено. Усе­щането за отчуждение се завърна с пълна сила. Ротшилд сед­на зад голямото бюро и нетърпеливо махна с ръка на Нина да седне на стола срещу нея.

- Е? За какво иска да говори с мен Роджър?

- Всъщност за това. - На бюрото лежеше една лъскава брошура, рекламираща „Телевизионното събитие на десети­летието на живо”. На корицата се кипреше Сфинксът от Гиза. Нина я взе. - Имам чувството, че всеки път, щом вклю­ча телевизора, виждам реклама за това. Любопитна съм от­кога АСН се занимава с телевизионни реклами и подпома­гане на смахнати култове.

- АСН не подпомага никого, Нина. - Гласът на Ротшилд натежа от високомерие. - Привличането на организации като „Храмът на Озирис” намалява оперативните ни разхо­ди, а нашият дял от рекламните приходи ще помогне при финансирането на безброй други проекти и ще издигне ими­джа на АСН пред света. Става въпрос за печеливша ситуа­ция и добър бизнес, чисто и просто.

- Странно, не знаех, че АСН е бизнес. - Нина отвори бро­шурата и видя снимка на Лоугън Бъркли, заел героична поза пред пирамидите. - Ти ли го постави начело на разкопките?

- Лоугън беше най-добрият кандидат за тази работа.

- Лоугън е съвършен егоист. Защо не избра Кал Ахмет или Уилям Шофийлд? И двамата имат много по-голям опит.

- Ако искаш да знаеш, те присъстваха в списъка с ре­зервите - отвърна студено Ротшилд. - Но Лоугън беше мой личен избор. Презентацията му ме впечатли най-много.

Искаш да кажеш, че най-много ти се мазнеше, помис­ли си Нина, но премълча.

- А той прие ли идеята за тоталното опорочаване на принципите на археологията? Това също ли беше част от презентацията му?

- Какво имаш предвид?

- Имам предвид избързването и пренебрегването на на­учните практики, за да може телевизията да се сдобие с по-висок рейтинг.