Читаем без скачивания Анди Макдермът Нина Уайлд и Еди Чейс 5 Операция Озирис - Неизв.

- Да?

- Нищо не става от теб, човече. - Усмивката му се раз­шири. - Гола вода си. Последния ти филм, „Взривоопасен”… Пълен провал. Свалих си го от един пиратски тракер и мис­ля, че трябва да ми платиш, че съм го гледал. - На лицето на Грант беше замръзнала фалшива усмивка. - Ще ти кажа и още нещо - продължи мъжът, доволен, че е успял да го раз­дразни. Вдигна ръка, готов да го мушне в гърдите.

Еди пристъпи напред.

- Свали си ръката, приятел - каза той със спокоен, но ле­ден шас. Тениската се накани да го блъсне, но ръката му засти­на във въздуха под заплашителния поглед на англичанина.

- Защо, ще ми направиш ли нещо? - попита той.

- Само ако ти го искаш.

По лицето на младежа се изписа несигурност и той отстъпи назад, следван от приятеля си.

- Виж ти, як мъж, а се крие зад бодигарда си - извика той, докато се отдалечаваше. - Смотан си, Торн!

- Педал! - смутолеви приятелят му.

Еди не свали поглед от тях, докато не се отдалечиха на безопасно разстояние от клиента му, след което се обърна към актьора.

- А техните номера искате ли ги?

Грант поклати глава объркано.

- Мили боже, какви хора. Никакво уважение. Благода­ря, човече.

- Това ми е работата, г-н Торн - отвърна Еди, свивай­ки рамене.

- Така е. - Двамата отново тръгнаха по тротоара. - Раз­бира се щях и сам да се справя с тях. - Еди тихо изсумтя. - Не, пич, наистина! Преди да започна снимките на „Gale Force”, изкарах един курс - нещо като екшън кино-училище? Цяла седмица ни обучаваха да стреляме, да караме бързо и тренирахме Крав Мага11. Жестоко беше.

- Цяла седмица? - вдигна вежди Еди. - Впечатлен съм.

Грант като че ли не забеляза сарказма му.

- Трябва да си добър, за да се задържиш на върха. - Те продължиха да вървят по Пето авеню, като актьорът не спи­раше да привлича вниманието на околните чак докато стиг­наха до Харман. За голямо облекчение на Еди, всички се ока­заха почитатели на звездата.

*

- Здрасти! - каза Еди, щом влезе в апартамента. - Как е положението? - повиши глас той, за да надвика звука на те­левизора.

Отговори си сам, щом зърна полупразната бутилка вино на масата.

- И по-добре съм била - отвърна Нина.

- Много пиеш - смъмри я той, докато закачаше якето на закачалката. - Защо си надула така телевизора?

- Защото е по-добре да слушам него, отколкото разни плачещи бебета, караниците на семейство Локхърн или на­дутата до дупка музика на онзи маймуняк от долния етаж. Мразя този апартамент. - Тя притисна крака към гърдите си и облегна брадичката на коленете си. - Мразя тази сграда. Мразя този квартал. Мразя цялото проклето предградие! - Блисвил, Куинс, беше вклинен между магистралата Лонг Айлънд, едно гробище и малка мръсна река, покрай която се издигаха порутени индустриални сгради, и носеше възможно най-неподходящото име на света21.

Еди намери дистанционното и намали звука.

- Стига де, Куинс не е чак толкова зле. Вярно, че не е Манхатън, но поне се намира в Ню Йорк. - Той се опита да се пошегува: - Можеше да е по-зле; можеше да ни се нало­жи да се преместим в Ню Джърси.

Шегата не се получи.

- Никак не е смешно, Еди - изръмжа Нина. - Животът ми е пълна гадост. - Тя погледна към писмото, което леже­ше на масата. - Тази сутрин получих поредния отказ, който мога да прибавя към останалите сто и седемнайсет. С кари­ерата ми е свършено: Далтън и останалите копелета се по­грижиха за това. Направиха ме за смях! Всеки път, когато изляза навън, имам чувството, че хората ме гледат и си мис­лят: „Хей, това е оная луда кучка, дето реши, че е намерила Райската градина”. Никой не ме взима на сериозно.

- На кого му пука какво мислят хората? - изфуча Еди. - Не ги познаваш, повече едва ли ще ги видиш, как­во ти пука? Днес някакъв смотаняк от Пето авеню се по­дигра на Грант, но това въобще не му развали деня. Или живота.

- Между мен и него има разлика, Еди - каза Нина. - Той е кинозвезда милионер. Аз съм… Аз съм едно нищо.

- Недей - рече твърдо Еди. - Не започвай пак. Ти не си “нищо” и го знаеш много добре. Освен това се погрижихме за президента Далтън. Съсипахме го. Трябваше да подаде оставка, вече нищо не може да ни направи.

- И без това направи достатъчно. - Последва продължи­телна въздишка, на лицето ѝ отново се изписа отчаяние. - Повече никога няма да работя като археоложка.

- Напротив, ще работиш.

- Няма, Еди.

- Мили Боже, нали аз трябваше да бъда песимистът тук! - Той отвори хладилника и видя празно място там, където би трябвало да има бутилка. - Купи ли мляко?

- Не, забравих.

- Какво? - Той затвори с трясък вратата. - Как така си забравила? Нали ти оставих бележка.

- Не съм излизала навън.

- Не си… - Той разпери ръце. - Има магазин зад ъгъла, но ти не можеш да си вдигнеш задника и да се разходиш дотам, защото трябва по цял ден да седиш тук, обзета от апа­тия, и да гледаш телевизия?

- Не ме е обзела апатия - отвърна Нина и в очите ѝ про­блесна гняв. - Да не мислиш, че тази ситуация ми е приятна!

- Знам, че на мен не ми е приятна.

Тонът на гласа му не ѝ хареса.

- Какво би трябвало да означава това?

- Означава, че не искам да виждам жена си депресирана!

- И какво очакваш да направя? - отвърна тя и се изпра­ви. - Отнеха ми всичко. - Тя махна с ръка към телевизора, където се появи поредната реклама на откриването на Вели­кия сфинкс. - И сега разни търсачи на сензации ми натри­ват носа. Това не е истинска археология, това са циркаджийски номера! И аз не съм единствената, която мисли така. Роджър Хогарт се обади. Мислел да отиде в ООН и да каже на Морийн Ротшилд какво мисли, но е възпрепятстван, така че ме помоли аз да отида вместо него.

- А ти какво му каза?

- Казах “не”, разбира се.

- Какво? - Нина не за пръв път му се оплакваше от еги­петските разкопки и на него му беше писнало от тях. - По дяволите, Нина! Щом те дразни толкова много, защо не на­правиш нещо по въпроса?

- Какво например?

- Например да кажеш на Морийн Ротшилд, че от нея нищо не става! Спри да се самосъжаляваш и да ми се оп­лакваш всеки път, когато пуснат проклетата реклама. Опла­чи се на нея! Имаш възможността, иди в ООН и кажи на тая стара чанта право в очите какво мислиш за цялата тази про­стотия!

- Добре - сопна му се Нина, с надеждата, че ще го нака­ра да млъкне и ще ѝ се махне от главата. - Ще се обадя на Роджър и ще му кажа, че съм си променила мнението.

- Хубаво! Най-после! - Той се отпусна тежко на дивана до нея и пружините изскърцаха. След няколко мълчаливи секунди я погледна. - Извинявай, не исках да се ядосвам. Изобщо не обичам да те виждам такава.

- И аз мразя да се виждам такава - отвърна тя и се пре­мести до него. - Просто…

- Разбирам. - Той я прегърна през раменете. - Но знаеш ли какво? Двамата сме добър екип. Все някак ще се справим.

- Щеше да ми е по-лесно, ако прекарваш повече време вкъщи. И без това нещата са зле, а на всичкото отгоре рядко прекарвам някоя вечер със съпруга си! Тук сме само аз и „От местопрестъплението: Маями”. - Тя махна с ръка към екра­на на телевизора. - Виждам те толкова рядко, че вече започ­вам да изпитвам, ъ-ъ-ъ… привързаност към Дейвид Карузо.

- Какво? Добре, явно наистина трябва да прекарвам по­вече време у дома. - Той изпухтя и я шляпна по врата. - Виж, ще поговоря с Чарли. Може пък да има някои клиенти, кои­то предпочитат нощем да си остават у дома.

- Тогава няма да имат нужда от бодигард, нали? Освен това парите ни трябват.

- По дяволите парите - отвърна твърдо Еди. - Ти си по-важна. Утре пак съм с Грант цял ден, но ще измисля нещо.

- Значи пак ще сме си само двамата с Карузо? Трябва да купя нови батерии.

Лицето на Еди се изкриви в отвращение.

- Боже, шегите ти стават гадни като моите.

- Нали казват, че женените двойки все повече заприлич­ват един на друг? - Тя успя да изобрази усмивка, след което погледна към вратата на спалнята. - Нали се сещаш какво още трябва да правят женените двойки? Доста време мина…

- С удоволствие - каза той и разтърка очи, - но съм на­истина скапан. Освен това ще трябва да наглеждам Грант до Бог знае колко часа, така че ми трябва един хубав сън.

- О! - Тя се опита да прикрие разочарованието си. - До­бре, тогава рано сутринта, какво ще кажеш? Да ме заредиш, преди да отида в ООН.

- Аз… трябва да работя. - Престори се, че се прозява, за да прикрие лъжата си. - Грант иска да си купува костюм за някаква религиозна среща.

- Като го знам какъв е купонджия, не мога да си го пред­ставя в такава ситуация.

- Не е истинска религия, а някакъв глупав култ. Казва се „Храмът на Озирис”.

Нина се изненада от съвпадението.

- Така ли? Хм! Те участват в разкопките на Сфинкса.

- Сигурно се справят много добре. Идиотите с пари са много.

- Някои неща никога не се променят.

Еди се усмихна и се изправи.

- Искам да си взема душ, преди да си легнем. Добре ли си?

Тя се облегна назад.

- Засега? Да. За по-дълъг период? Не съм сигурна.

- Все нещо ще излезе - увери я той. - Сигурен съм.

- Откъде?