Читаем без скачивания Анди Макдермът Нина Уайлд и Еди Чейс 5 Операция Озирис - Неизв.

- Сега идва трудната част - промърмори той. Изкриви се леко на една страна. - Така, да видим…

Вдигна рязко коляното си нагоре.

Ножичката се плъзна по полирания под и се блъсна в задната стена. Еди примижа, но звукът от телевизора беше заглушил издрънчаването. Той протегна пръсти към нея.

Не му достигнаха няколко милиметра.

- Мамка му! - изръмжа той. Въжето, с което бяха върза­ни ръцете му, беше опънато до крайност; повече не можеше да се приближи. А ако се размърдаше в опит да пъхне ръце през примките, пазачът щеше да забележи.

Трябваше да рискува. Той леко се наведе напред, вди­гайки задника си във въздуха.

Изглеждаше доста непристойно, но свърши работа. До­пълнителната тежест помогна за промушването на китките му през примката на въжето. Косъмчетата се накъсаха и въжето протри кожата му, но пръстите му се намираха само на няколко милиметра от…

- Хей! - Пазачът изтича към банята точно когато Еди достигна ножичката и я стисна в юмрука си. - Лягай долу!

- О, по дяволите! - изпъшка Еди, когато онзи го ритна. - Цял ден стоя така, направо ще се пръсна! Пикае ми се!

Пазачът се засмя.

- Намираш се на точното място! - Без да спира да се смее, той провери въжетата. Удовлетворен от състоянието им, накрая се върна на стола си.

- Добре ли си? - попита тихо Нина.

- Не ми облекчи болката в гърба, но пък взех ножицата. - Той я завъртя в ръката си, отвори я колкото се може по-широко и притисна острието до въжето. - Ще отнеме обаче доста време.

Започна да реже. Малкото острие и схванатата му ръка затрудняваха работата, но нишките на въжето постепенно започнаха да се късат. Минаха десет минути; двайсет. Па­зачът оставаше погълнат от състезанието, Виртанен се бо­реше да запази първото си място. Изтече половин час. Със­тезанието напредваше, часът на завръщането на Озир и Ша­бан наближаваше…

Еди леко изпъшка.

- Еди? - прошепна Нина. - Готов ли си?

- Да - отвърна той, подпъхвайки палец под въжето. Ни­шките се разкъсаха и то се отпусна. Еди освободи китката си и бързо развърза другата си ръка. - Проблемът е, че все още сме затворени в тоалетната и ни охранява мъж с писто­лет. Можеш ли да го накараш да дойде тук?

- Ще се опитам.

Нина отново повдигна крак и изстена приглушено. Па­зачът се изправи, раздразнен от прекъсването.

- Казах ти да не мърдаш! - озъби се той, влизайки в банята.

- Моля те - каза тя с изкривено от болка лице, - кракът ужасно ме боли, вече не мога да издържам!

- Няма да ти се наложи - отвърна той с язвителна ус­мивка и я блъсна отново на земята. Прегледа китките ѝ, след което се наведе да провери въжетата на Еди.

Такива нямаше.

Ръката на Еди се изстреля с бясна скорост и заби ножич­ката право в окото му.

Нямаше никакво значение, че острието беше дълго само два и половина сантиметра - цялата ножичка хлътна в чере­па на пазача. Болката и шокът го заковаха на място - достатъчно дълго, за да може Еди да се претърколи настрана и да го събори на земята. Разнесе се зловещо хрущене, когато главата на мъжа се удари в лоста за пускане на водата, и той се свлече върху тоалетната чиния.

Еди натисна главата му в водата. Грабна оръжието му и побърза да развърже Нина.

- Успешно изкъпан - рече той, ухилен до уши.

Тя завъртя очи.

- Мъртъв ли е?

- След всичко това? Надявам се. - Цикълът за измиване приключи, водата около полупотопената глава на мъжа порозовя. Еди го погледа няколко мига, за да се убеди, че от носа или устата му не излизат мехурчета, след което прове­ри пистолета. Той беше напълно зареден: двайсет патрона.

- Така е по-добре. Все пак не сме в шибания деветнайсети век, какво ще си играем с разни револвери.

Нина се изправи с благодарност и разтърка схванатите си крака.

- Какъв е планът?

- Същият като снощи. Връщаме се на брега, намираме Мейси, намираме пирамидата. И застрелваме всеки, който ни се изпречи на пътя. Как ти се струва?

- Предпочитам да се разминем с частта за стрелбата, но всичко останало ми харесва. - Тя влезе в каютата, извади личните си вещи от чекмеджето, където бяха прибрани, и се обърна към вратата. Изведнъж промени решението си и вме­сто това отиде в стаята със зодиака. Озир и останалите бяха работили върху него цяла нощ; наоколо бяха разпръснати нови записки. Тя взе една снимка на целия релеф и я пъхна в джоба си.

- За всеки случай - каза тя на Еди, който я чакаше нетърпеливо до вратата. - Едва ли Озир ще ни даде втора възможност да го видим.

- Продължавам да смятам, че трябва да натрошим това нещо - каза той, оглеждайки коридора. - Така, най-краткият път до долу е да скочим през парапета на задната палуба. Готова ли си за това?

- Ще се справя - отвърна тя и докосна главата му. Един­ственото лечение, което беше получил, след като го прост­реляха, беше голямо парче лейкопласт върху раната; сега то бе почерняло от засъхналата кръв. Това означаваше, че кървенето е спряло, но раната имаше нужда от почистване.

- А ти?

- Ще оцелея. Добре, че не ме улучи в лицето - щеше да ми съсипе готината физиономия. - Лицето му се изкриви в усмивка. Тя се усмихна в отговор. - Готова ли си?

Тя кимна. Еди излезе в коридора и бързо се придвижи към стъклената врата. Две от момичетата на Озир се изле­жаваха по бански на долната палуба, а край тях трима от екипажа на яхтата гледаха състезанието по телевизията. Два­ма от мъжете бяха въоръжени.

- Така, дотук с плана за незабелязаното промъкване до лодките. - Той вдигна пистолета. - На три скачаме и двама­та. Щом се озовеш там, тичаш до лодката, която е във вода­та, палиш я и не се спираш пред нищо. Така или иначе ще ни убият - ако ни хванат отново, няма да имаме втори шанс. Разбрахме ли се?

- Разбрахме се - съгласи се неохотно Нина. - Но ще ти кажа нещо.

- Какво?

- Вече не съм депресирана.

- Да, няма друг лек, който така да те стимулира, както смъртоносната заплаха, нали? - Те се целунаха и Еди отво­ри вратата. - Така. Едно, две, три – давай!

Те излетяха навън под яркото средиземноморско слънце и хукнаха към парапета.

Падаха поне три метра; приземяването на Нина беше болезнено твърдо и тя се строполи на земята. Еди се пред­стави много по-добре; приземи се с жабешко приклякване и бързо отскочи. Едната от жените изпищя, другата ги поглед­на с тъпа изненада. Мъжете наскачаха, въоръжените измък­наха оръжията си.

Автоматичният пистолет на Еди затрака, заглушените изстрели оставиха кървави дупки по гърдите и на двамата.

Зад гърба му се разнесе шум…

Той се завъртя и изстреля още един откос в мъжа под балкона. Онзи падна върху опръсканата с кръв преграда и пистолетът излетя от ръката му.

Нина го взе.

- Добре ли си? - попита Еди. Тя кимна. - Хубаво. Оти­вай при лодките! - След като тя тръгна, той се обърна към останалите живи. Пискащата жена вече крещеше пронизително, а приятелката ѝ продължаваше да го гледа озадачено. Невъоръженият мъж беше забил очи в оръжията на мъртви­те пазачи. - Можете ли да плувате?

Тримата кимнаха утвърдително.

- Добре. Имате три секунди да започнете! - Той махна с пистолета към морето. Те го разбраха и без да чакат пове­че обяснения скочиха през борда.

Еди хукна след Нина. Щом стигна до стълбите към дока, отново насочи пистолета си към яхтата. Появи се друг мъж със зелено сако, който зареждаше автоматичния си пистолет. Еди го простреля и той падна. В пистолета му оставаха само пет патрона. Еди го хвърли и грабна друг от ръцете на най-близкия мъртвец.

Нина огледа лодките и видяното не ѝ хареса. И двата скутера бяха извадени от водата, единствената възможност за бягство бяха джетовете.

- Еди, надявам се, че можеш да управляваш тези неща, защото аз нямам никаква представа!

- Просто запали един! - Той стреля няколко пъти, за да принуди екипажа да се прибере в яхтата, след което скочи при Нина. - Аз ще карам!

Тя запали двигателя и погледна загрижено към един ярък стикер, който предупреждаваше за силната подводна струя.

- Тук пише, че трябва да носим неопренови костюми!

- Да, трябва да облечем и спасителни жилетки, но ще се разминем и с тях! - Той се метна на седалката пред нея. - Дръж пистолета и не падай!

Тя стисна оръжието и здраво го хвана през кръста. Той завъртя дросела и джетът се стрелна по водата, вдигайки цяла стена от пръски.

20.

Озир стоеше до прозореца на ВИП залата, почти зале­пил лице в стъклото, докато отдолу профучаваха водачите в надпреварата - начело с Мика Виртанен.

- Да! - изкрещя той и размаха триумфиращо юмрук. ОИГ едва от две години бяха основни спонсори на някогаш­ния второкласен тим “Монарх”, но резултатите вече говоре­ха сами за себе си - а победата в Монако, най-престижното от всички състезания, щеше да постави Храма на Озирис в центъра на общественото внимание.

Шабан седеше зад него, като едва обръщаше внимание на ставащото. Телефонът му иззвъня и той се заслуша в обе­зумелия глас от другия край на линията. След няколко се­кунди скочи на крака.